— Пък и ония не са кьорави — добави Иванчо Куртев — и не стоят със скръстени ръце.
Разбраха го за какво говореше. Преди неделя кьосавият калугер Партений и шишкото Кирияк се върнаха от Одрин, размахаха името на владиката Герасим и с него на уста разпердушиниха християните в Сливен, закриха училището на Селимински и още едно-две училища в града, дето децата се учеха на църковнославянски. Не спряха дотам, а отлъчиха Селимински от църквата, затвориха храма „Света София“ и отстраниха от богослужение поп Исидор и още неколцина свещеници и монаси от българско коляно.203
Разговорът се прекъсна от влизането на Христодул и Паскал хаджи Кутьов. Добри използува това, за да подпита:
— Няма ли вече да ни кажеш за какво сме се събрали, хаджи Иване?
— И аз не знам. Събра ни Коста…
— Пък виж — възропта хаджи Людскан, — само него го няма.
— А, и той е тук! — чу се глас от вратата и с него се появи и Коста Топракчиев. Пък като се настани, започна загрижено: — Случи се нещо по пладне, та реших, че е неотложно да го съобщя не само на бате, на хаджи Иван или на друг от вас, а на всинца. — Той изтри разтопените капки сняг от челото си. — На обед в дюкяна дойде Анифе ханъм…
Възрастната кадъна така оглеждаше осолените риби в качето, сякаш избираше пръстен или гривна, а не цариградски турук. Но когато другите мющерии един по един се изнизаха, тя мигом се преобрази.
— Не ме познаваш, нали? — каза го на ясен български език.
Коста Топракчиев вдигна рамене — кой може да познае туркиня, когато тя се е забелила с всичките там фереджета и яшмаци?
— Ако си християнин, не издавай, каквото ще ти кажа. Аз съм Анифе, майката на хаджи Молла…
— Хаджи Молла? Писаря на войводата?
— Същия. Слушай, момче, слушай и не ме прекъсвай. Кажи на когото трябва, че чорбаджи Димитраки е ходил да ковлади торлаците пред Тахир ага.
Въпреки предупреждението, Коста Топракчиев я прекъсна:
— Да ги ковлади? За какво, Анифе ханъм?
— Че правели някакъв заговор, че насъсквали раята и я учели на неподчинение, че малко, по малко вземали връх в еснафите, черковните настоятелства и общината, като изхвърлили на бунището старите чорбаджии, доказали своята вярност към султана и аяна.
— А той, Анифе ханъм, аянът?
— Той не клъвнал изведнъж въдицата, казал нещо такова, че е доволен от сегашните управи на еснафи и общини. Такъв ред и такова точно плащане на вергиите, рекъл, не е запомнено в Сливен. Но и друго казал — че ако има заговори, той знае как да ги лекува с нажежено желязо. Тук чорбаджи Димитраки се позапънал, не можал да изрече нито едно име. Но обещал всичко от край до край да изпита и да го донесе на аяна.
Младият мъж поразмисли върху думите й, пък попита тихо:
— Защо ми казваш всичко туй, Анифе ханъм?
— Аз нося шалвари и фередже, ала в жилите ми има само българска кръв. Това, момче, не всеки може да забрави…
И с тези думи си тръгна — имаше болнава, залитаща походка, — но на вратата се обърна и прибави:
— И една молба имам към тебе. Иди в църквата и запали свещ. Нека всеопрощаващият и всеблаг наш бог Исус да се смили и оправдае майката, която за род и вяра може би сторва грях към детето си…
Дълго мълчаха след думите, на Коста. После хаджи Нойко се завайка:
— Казах ли ви аз? Въртележката… Помилуй нас, господи!…
— Майната й на твоята въртележка! — изруга го Добри Желязков. — Ако ще се цивриш, излез на двора или върви по дяволите, ама тук си мълчи!
— Так-а-а — провлече Иван Селимински. — Работата е ясна. Нека кажем по едно „бог да поживи Анифе ханъм“… — Той се усмихна; стори му се чудновато да призовава християнския бог в закрила на една ханъмка. — И да решаваме, каквото има да решаваме.
При важни решения Селимински изчакваше думата на другите, а после, без да дава натрапливи съвети, все постигаше своето. Но този път крачката, която трябваше да се направи, беше такава, че всички, дори способният на безразсъдства Мавроди, се стъписаха пред нея. И обърнаха пълни с очакване погледи към него.
— Да направим една равносметка — поде отново учителят. — И да се видим накъде сме. От ясно по-ясно е, чорбаджиите са си плюли на ръцете да ни задушат. За владишките поразии нека кажем само едно „било, каквото било“ и да не се занимаваме повече с тях. Но с аяна не е същото.
— Как ще е същото? — не се стърпя хаджи Христодул. — Ако Тахир ага се разшета, глави ще падат…
203
За тези събития Селимински („Библиотека“, І) обвинява таксидиота Партений: „Той (Партений — б.а.) застави владиката да затвори училищата в града, да афореса (т.е. да отлъчи от църквата — б.а.) един учител, да аргоса (т.е. да забрани на духовно лице да извършва богослужение — б.а.) тамкашните български монаси и някои от свещениците на този град, само защото бдяха и изобличаваха неблагочестивите му дела. Това стана на 10 януари 1827 година в Сливен.“.