— Така е, глави ще падат. Лошо е, че могат да паднат главите на някои измежду нас. Още по-лошо — че главите може да са и на съвсем невинни хорица.
— Не те разбирам, хаджи Иване — обади се Паскал.
— Пък то не е трудно за разбиране — изпревари отговора хаджи Людскан. — Димитраки ще иде отново при аяна и този път ще му носи имена. Иначе ще излезе, че преди го е излъгал. Ще отиде, казвам, пък ако до тогаз не се е добрал до нашите имена, на братствените членове, ще посочи други люде, които му се случат на мерника.
— Така е — кимна Селимински. — И щом е така, остава да решим как да предвардим злините.
Продължи да му отговаря хаджи Людскан — не беше случайно, дето членовете на Братството го имаха за втори по ум след Иван Селимински.
— Няма чалъм да повлияем на Тахир ага. Остава да запушим устата на Димитраки…
Думите „да запушим устата“ можеха да се разбират по много начини — зависеше от нрава на човека, който ги е учил. Пръв прояви своя нрав Мавроди Коджакара. Той скочи на крака и извика:
— Да го осъдим, братя, този злодей, пък аз се наемам да стана палача!…
— Ти луд ли си! — рипна насреща му Бяно. — Ние сме си дали обет да вършим добро, не да ставаме колачи на хора…
„Ето го снопа на нашите братя — мина през главата на Селимински. — И крехки съчки, и жилави дряновици, и чепати кюскии, нищо не липсва в него…“ А гласно рече:
— Истината най-вероятно е някъде по средата. Нашата и на делото ни безопасност изисква да сторим нещо, за да сплашим клеветниците, но ние ще навредим на самите себе си, ако си позволим крайности.
— Туй щях да река и аз — обади се Иванчо Куртев. — Един хубав кьотек комай ще отнеме ищаха на мюзеверджиите…
Никой не възрази, а Добри Желязков на часа скрои плана:
— Работата може да стане така. Пара̀та е всичко за ония чибукчии, чорбаджиите. Ще отида аз една вечер при тях в метоха, ще ги заглавичкам с приказки за печелене на пари с моите прословути чаркове, та да окъснеят. А тръгнат ли си по пустите улици…
И този път проявиха съгласие, а седмина побързаха да се препоръчат, когато Селимински попита за доброволци; въздържаха се само хаджи Нойко и Бяно Абаджи, докато Добри Желязков отпадаше поради простия разум, че той щеше да бъде примамката.
— Четирима, не повече — поклати глава Селимински. — Лоша войска е тая, дето за щяло и нещяло се вдига цялата, до последния човек.
Всеки от седемте взе да изтъква предимствата на своето участие. И се стигна дотам, че Селимински трябваше да решава:
— Ти, Мавроди, сам си ми казвал, че имаш зъб на чорбаджи Димитър и на наместника Кирияк. А ние ще мъстим в името на общото, не поради лична ненавист. Не одобрявам също хаджи Людскан и Цено. Те са общинари, сядали са коляно до коляно с Димитраки и Кирияк — може и да ги познаят. От двамата Топракчиеви ще дойде само единият, по-добре Коста; не е редно да ги възправяме срещу опасността едновременно. Па и Иванчо Куртев не трябва да бъде в групата.
— Че кой остана? — изсмя се с цяло гърло Добри Желязков. — Уж щяха да бъдат четирима, а ти не поряза само Паскал и Коста.
— Не разбрах защо поряза и мене — ухили се Иванчо Куртев.
— Защото трябва да те пазим — отговори Селимински. — Всеки от нас е заменим в делата на Братството, само ти — не. — Той се обърна към останалите. — Може да не е ставало дума, ама Иванчо Куртев редовно ми провожда хабери от Цариград, та да знам какъв вятър духа там из сараите.204
— Остави тези работи, адаш — махна ръка Иванчо Куртев. — Аз съм от най-подходящите. Никой няма да се усъмни, че един цариградски търговец и личен познат на Тахир ага ще ходи нощем да налага чорбаджийски гърбини.
— Право е — рече хаджи Людскан и с това се реши участието на Иванчо Куртев. — Ама людете пак станаха всичко на всичко трима.
— Четвъртият ще бъда аз — кратко съобщи Иван Селимински.
— Майтапиш се — усмихна се хаджи Христодул.
— Не, не се майтапя. Нали и аз съм братствен член като вас?
Заговориха в един глас — едни се възмущаваха, други се стараеха да го разубедят, трети изтъкваха неразумността на решението му. Дори Бяно и хаджи Нойко предложиха себе си, само и само Селимински да стои настрана. Но той къде с разумни доводи, къде с неотстъпчивост наложи волята си. И остана при изпълнителите на казънта…
Случи се, че когато се разотиваха, Иван Селимински се задържа последен. И Мавроди Коджакара не пропусна възможността да го попита:
— Много я протакаме тая, хаджи Иване. Мотаем се с еснафи и църковни настоятелства, а защо не вдигнем брата българин на бой срещу амуджите? Че ние да не сме по-калпави от гърчулята?
И за пръв път Селимински поразкри далечните си планове:
204
Факт, който свидетелствува за широката организация на Братството: „Членът на Братството Иванчо Куртев, който е бил доставчик на храна при великия везир, чрез особен бързоходец ни осведомяваше за решенията на Дивана (турското правителство)“ — пише Селимински.