— Много бързаш, Мавроди. Ти искаш днес да хвърлиш семето и утре да пожънеш плода. Така не става! По-напред семето трябва да избуи и да узрее за жътва…
Всичко стана така, както го скроиха. След две вечери хаджи Людскан заведе Добри Желязков в метоха и след като изпиха с другите чорбаджии по едно кафе, остави го с чорбаджи Димитър и архиерейския наместник Кирияк. И Добри така завъртя разговора, че двамата първенци се надпреварваха да го разпитват и да чертаят розови планове за ортачество и общо забогатяване, да предлагат какви ли не кроежи. И тъй отиде до късно…
А когато си затръгваха, на двамината не им провървя. Закрачиха те в мразовитата нощ, унесени в сладките си мисли, и звездиците зиморничаво трепкаха над главите им и снегът хрущеше под краката им, когато… Така и не разбраха много добре какво стана изведнъж, дали земята се отвори под нозете им или къща се стовари отгоре им. Когато можеха да мислят, вече се намираха под два дебели ямурлука и върху тях се сипеше градушка от бая здрави удари. Не стигна това, ами и остриета на ножове надупчиха дебелите им меса… Викаха, ала виковете им — останаха под гънките на ямурлуците, па и сами занемяха, като чуха преправени гласове да им думат, че скоро ще могат да мюзеверджийствуват не пред митрополита и аяна, а само пред свети Петра, но тогава с тях ще бъде и онова дебелодупесто кьосе Партений…
Още същата нощ Димитраки чорбаджи натовари на няколко каруци челяд и богатство и се махна нанякъде — по-малко се страхуваше от преспите и вълците, отколкото от торлаците на Сливен. В страха го навести и една друга мисъл: че може би и аянът не е чужд на среднощното бастисване, — щом е подшушнал тук-там за мюзеверджийството на чорбаджията…
Кирияк последва примера му две денонощия по-късно — толкова време беше необходимо, за да се разбере ще оцелее ли от уплахата си или сърцето му ще се пукне от страх.205
А предупреден от тях, подир месец запраши нейде на юг и Партений…
14
След тридесетина години206 Селимински щеше да тегли калема:
„В течение на една година стана цял преврат в обществените работи на града. Всички длъжности се заеха от избраните и препоръчаните от Братството хора. Училищни и черковни настоятели, първомайстори на разните еснафи, пратеници на архиереите и други такива служби се заеха от млади, крепки хора. Дотогава гръцката класа бе турила ръка на всичко това, ползувайки се като своя собственост дълги години, без да дава някому отчет поне за лице, нито смееше някой да й изисква. Младите нови настоятели, като уредиха общите работи, взеха в ръце и управлението им.
Общият приход от черквите и еснафите, дотогава злоупотребявани от предшествениците, вече стигна до 100 000 гроша годишно. Затворите, които преди бяха винаги препълнени, се изпразниха и се преобърнаха на обори и курници на управителя. Народът спокойно си работеше, ползувайки се от плодовете на труда си. Данъците се разхвърляха справедливо, та всеки с готовност ги изплащаше, без да чака бирник да хлопа на вратнята му. Никой турчин не смееше да обезпокоява българина за каквото и да е, когато по-преди българинът не беше господар на нищо, дори и на себе си. Тъй народът видя невероятната промяна на нещата, беше доволен, благославяйки виновниците — тайните водачи на народното дело.
Ние, събратята, като гледахме тази организация, просто уредена, ала като силно движеща машина, на която колелата и осите бяха всичките ми събратя, а аз — двигателят, чувствувахме най-големи радости и задоволство. Бог беше с нас и ни покровителствуваше, а тогава човек се чувствува в най-щастливо положение. Мнозина от посещаващите града ни чужденци се удивляваха, и разгласяваха по своите страни за напредъка му.
Самите турци, фанатици и варвари, почнаха да се отнасят с уважение към българските си съграждани, когато преди няколко месеца ги ругаеха с думите «гяур», «кьопек», «хандзър» (неверник, куче, свиня). Самата власт почна да се бои, не смеейки както преди да посегне, а не да се нахвърли, направо към най-последния българин, а посредствено, и то след като съобщеше постъпката му предварително на българина — първенец на града. Доказа се, че щом народът отне властта от елинската класа, дивите фанатици турци се укротиха като овце и изгубиха дързостта си тутакси, не смеейки да си отмъщават на българите…“
Трета част
Въззема се народ
205
За нападението и раняването на гъркоманските първенци чорбаджи Димитър и владишкия наместник Кирияк, довело до бягството на двамата от Сливен, свидетелствува Селимински в своите спомени („Библиотека“, ІХ, 50).