Щом влязоха в селото, и попаднаха на чудновата сцена. Пред тях крачеше един хубавец мъж на четиридесетина години с дрехи от най-добро сукно и с достолепна походка. Ала зърнаха го някакви жени, дето дотогава кротко си хортуваха до една порта, та на часа подхванаха игрива песен — пееха те и не го изпущаха из очи:
Дотук — нищо особено. Но сякаш шибнат от тази песен, мъжът ускори крачките си, невям да избяга от нея. Уви, избяга от жените, но не и от песента. Защото други жени се появиха мигновено на по-нататъшните порти и веднага продължиха:
Мъжът вече престана да се преструва и почти се затича нагоре по калдъръма на улицата. Но песента, подета от други, беше по-бърза от него:
Братята не вярваха на очите и ушите си — не бяха чували те такова нещо: песен човека да гони. Пък тя не само го гонеше, но го и прогони — не издържал, мъжът запуши уши с две ръце, свърна наляво и се загуби между къщите. А песента го изпрати с някаква особена ехидност:
— Какво беше това? — попита, искрено слисан, Бяно.
— Котленска работа — отряза брат му. — Та ти не знаеш ли? Рече ли се котленец, туй означава човек, дето му хлопа едната…208
Попитаха за къщата на Раковалъ. Бяха слушали от баща си, че била на главния път, но за тяхна изненада никой не можа да ги упъти. Едва като попитаха за „чорбаджията, дето има чаркове за гайтани“, възкликнаха: „А, за Стойко Попович била думата!“ И ги насочиха.
Отначало помислиха, че пак са сгрешили — тази еднокатна, без темели къща с не повече от две-три стаи не им се стори прилична като за един мемлекет-чорбаджия и богаташ. Но скоро разбраха, че са попаднали където трябва. Защото в човека, който седеше на трикрако столче пред къщата, пееше си котленската:
и спираше поред всеки минувач от пътя, за да го черпи от бъклицата в краката си, те тозчас познаха червендалестия, висок, пълен и хубав свой „чичо“ Стойко Раковалъ.
— Слушай! — смушка Манол бате си в ребрата. — Да не му се разкриваме веднага. Да видим дали ще ни познае…
Не бяха още приближили, когато чорбаджи Стойко ги повика и им поднесе бъклицата. Двамата братя пийнаха по глътка ракия, а после Манол, по-отвореният, попита защо е било черпенето.
— Как защо, хора българи? — комично вдигна вежди чорбаджията. — Оня момчурляк там виждате ли? Левия, левия, с четинестата косица? Е, туй е моят Съби. За него черпя.
— Да няма празник някакъв?
— Кажи го празник209, макар че няма да го найдете в календара. Празник е то за мене, зер днес целия ден моят Съби не е сторил нито една пакост…
Засмяха се тримата, пиха по още една глътка от бъклицата, а по едно време Стойко Раковалъ се загледа в лицата им.
— Хей, вие — каза — комай се правите на ябанджии, ама нещо ми намирисвате на познато… — Те не отговориха, а той продължи да изучава лицата им. — Бог да ме убие, ако тез чепати мутри не ми мязат на Георги Силдаря, царство му небесно!
Тези думи бяха същевременно и въпрос. И Бяно отговори:
— Позна, чичо Стойко, синове на Георги Силдаря сме. Боян и Манол.
Лицето на Стойко разцъфтя и той, без да сваля поглед от тях, се развика през затворената врата:
— Русо! Русо ма! Ела да видиш ма, от твоето коляно два юнака са ни дошли…
След малко портата се отвори и се появи жена му. Затворена в лице и държане, тя изглеждаше горделива, че дори и надменна. Е, покани гостите, но не сподели въодушевлението на мъжа си.
207
Нириз — пещера край Котел. Според тогавашния обичай влюбените записвали имената си в пещерата и това имало значението на обявен годеж.
208
Това неласкаво мнение за котленци действително е било нашироко разпространено. Ще приведем за пример един куриозен цитат от акад. Михаил Арнаудов („Дела и завети на бележити българи“, ОФ, София 1969, стр. 80, бележка под черта). Като говори, че Драган Цанков наричал котленци „ексцентрични, страшливи пред турците и без инициатива“, Арнаудов пише: „Като съобщих това мнение, на Цанков, при един случай, на писателя Йордан Йовков, той ми напомни обявлението на някого си от Добрич във в. «Наш край», дадено преди Балканската война: «Хиляда лева давам на оногова, който ми посочи един свестен котленец.» Цанков не стои, значи, сам със своята несериозна, анекдотична преценка.“ Лично ние не споделяме това мнение за котленци — днешните и предосвобожденските. Всичко, което сме проучили за тях, свидетелствува за хора задружни, разумни, добродетелни, с будно гражданско и патриотично чувство. И затова смятаме, че съвсем не е случайно, гдето именно тяхната среда е родила цяла редица великани на българщината.
209
Черпенето и поводът за него са автентични: М. Арнаудов — „Из миналото на Котел“. ГСУ — ИФФ, кн. ХХVІІ, І, София 1981.