Преди да завършим тази глава, нека да изпреварим събитията и да кажем няколко думи за бъдещето на немирника Съби, с когото се запознахме тук. По-късно той ще изменя няколко пъти името си — ще се нарича Сава Попович, Сава Стойков, Сава Стефанов, че дори и Сава Стефанидис…
За да прекрачи най-сетне в безсмъртието под името Георги Стойков Раковски.
2
Като се разделиха с чорбаджи Стойко и даскал Райно, двамата братя се отбиха в крайпътното ханче на Жеравна. Поръчаха си половин ока вино и извадиха от торбите коматите хляб, бучките сирене и чесъна, дето си го носеха още от къщи — да си подложат яко, тъй казваше Манол, че сетне да не им тежи, като бият пътя до Сливен. В ханчето бяха отседнали и някакви северняци с двойнодънести потури, дето не оттук, а от Разбойна да ги погледнеш, и ще ги познаеш, че са джелепи. В кьошето седяха двама турци, накамарени с оръжие по за десет души, пиеха забраненото от Пророка питие и се надпреварваха да се покажат кой от кой по-голям бабаит. Докато чакаха поръчаното вино, Манол се приведе към бате си:
— Позна ли ги?
— Не ги загледах — призна Бяно.
— Коджа Мюстеджеб и Февзи Балабан. — Манол предполагаше, че няма християнин в Сливен, който да не е чувал за мрачната слава на тези двама турци, но бате си той имаше за бамбашка човек, та за всеки случай му обясни: — Най-мръсните читаци на Сливен. Чуеш ли за обир, за невинно убит християнин или за обезчестена мома, ще чуеш и за някой от двамата. Или за делиите от тайфите им.
— Е, зулумите в Сливен попрестанаха — забеляза Бяно.
— Истина е. Та затова бабаитите шетат из околността.
Донесоха им виното и братята известно време ядоха мълчаливо. Не се чуеха и джелепите, та в странноприемницата ехтяха само гласовете на двамата кеседжии. Ударили го бяха на хвалби: „Фраснах го по главата, та я разцепих, и врата заедно с нея…“ или „… че като я налегнах, разкъсах й ризата, разчекнах я като ярка и…“, или още: „Ракип Пехливан го стиска за гръцмуля, пък аз дърпам кемера…“ Погнуси се душата на Бяно от тези приказки, та си наложи да не ги слуша, а да си мисли за своите работи. Но по едно време Манол го побутна — онези сега говореха за някакви „миши“ празници, за гръбници дърва, за сами жени в гората… Повикаха ханджията, подхвърлиха му някакъв бешлик, който навярно не покриваше и десетината част от сторения масраф, и повлякоха крака навън, където ги чакаха конете им.
— Ставай! — каза Манол. — Ставай, бате! — Лицето му беше побледняло и издължено от напрежение.
— Къде хукна? — не го разбра Бяно, но го последва. — Ще ми кажеш ли къде ме водиш?
— Не ги ли чу?
— Кой кого убил и кой кого ограбил ли?
Манол го задърпа по една пътека, която водеше настрана от главния път.
— Върви, върви! Ще ти кажа, докато вървим! Да не губим време!
— Хайде, говори де! — подкани го Бяно, докато подтичваше зад него.
— Тези синковци тръгнаха за Градец. Имали празник там някакъв…
— Миши?
— Миши. И жените щели да ходят за дърва в гората.210 Една-две от жените на Градец ще се върнат озлочестени тази вечер… ако изобщо останат живи… Хайде, няма време за губене — отсече Манол. — Хаирсъзите ще минат по главния път, откъм Медвен, а ние ще ударим на кестирме. Е, има повече нанагорнища, ама минем ли Дойнини могили и Сираков камък, селото вече ще е на един хвърлей място. — Бяно понечи да го прекъсне, искаше ме се да попита къде в този хвърлей място оставаше Катунище, но Манол не му позволи: — Стига толкоз приказки, бате! Досега да сме презполовили пътя!…
И сякаш за да навакса загубеното, не забърза, а затича по пътеката. Брат му го последва.
Бяно загуби представа колко време бяха тичали така по баирите. Опитваше ли се да поспре, този неизтощим Манол го шибваше с остра дума и пак го повличаше подире си. Пот се стичаше от Бяно, в цялата планина въздухът сякаш се бе свършил и не достигаше за гърдите му… И когато вече бе стигнал до някакво безпаметство, Манол го спря:
— Ето!
Селото се виждаше. Но знаеш ли къде жените събират своите гръбници и къде са си избрали да вършат зулум двамата бабаити?
Манол се огледа. Потърси с очи главния път откъм Жеравна, погледът му обходи и околностите на селото, пък вдигна ръка:
210
Един интересен обичай, съществувал на времето в с. Градец, Сливенски окръг. На „суеверни празници“ („миши“, „вълчи“ и пр.) жените не трябвало да се занимават с къщна работа, а отивали в гората за дърва. Отивали и най-богатите — жени, които не ходели, били таксувани като болни („охтичави“). Сред смях и закачки и помагайки на по-слабите, всички трябвало да съберат и се върнат „с по един гръбник“ дърва — т.е. товар като за един човек. (Срв. Хр. В. Димитров — „Село Градец“, изд. Градецката културна дружба „Съгласие“, 1934.).