— О, боже!… С какво заслужих този срам, който ми изпрати?…
Ридаеха хората, проклинаха и плачеха, а Бяно стоеше като истукан — нищо не чуваше и нищо не виждаше.
Три дни след описаните събития — дни, в които не излезе от дома си, не яде, почти не спа, а за тъкане на аба и не помисли, — Бяно се облече по-прилично, пътьом влезе в берберницата на Акиф да се обръсне и малко по-късно вече чукаше на портата на Пею Смеденов, зет си. Пею и Трънка се изненадаха от необичайната му тържественост, но Бяно не остави да се лутат дълго в догадки — помоли ги да отидат до Градец и да му поискат за жена озлочестената от турците Яна. Единственото условие, което поставяше, беше, че не желае никакви зестри и чеизи.
Дадоха му я, но работата не мина чак толкоз претупано, както той си я представяше, и се наложи Пею няколко пъти да бие друма до Градец. Защото Яна се оказа дъщеря на Руско чорбаджи, уважавания от християни и мюсюлмани първенец на селото и сайбия на всички градецки долапи, а Руско чорбаджи настояваше да даде на дъщеря си подобаващ на положението и състоянието му дар: „Бяно ме спасява от един позор — казваше, — защо иска да лепне на челото ми друг?“ Две-три недели се проточиха, докато Бяно се съгласи да приеме Яна с чеиза й и с един от бащините и долапи.
И за още нещо се съгласи Бяно, и то без спор: венчавката да стане в Градец — проумя желанието на бащата да покаже на цялото село, че се е спасил от позора и не възрази. Но пък по негово настояване сватбата мина скромно и без всякакви салтанати. Венча ги старият поп Тодор от Раково, намерил убежище тук, след като кърджалиите разориха селото му. И тъй като в Градец още нямаше храм, отидоха в тяхната „папаз еви“211. От страна на Бяно присъствуваха Пею Смеденов и Трънка, Манол и приятелите му от Братството, начело със Селимински; семейните измежду тях бяха с жените си. (Тук нека кажем в скоби, че Неда, булката на Мавроди Коджакара, и Яна веднага се харесаха и още от първия ден между тях се роди едно голямо приятелство.) С младоженката дойдоха баща й, по-малкият й брат Димитър и неколцина най-близки роднини и приятели; от семейството на Димитраки чорбаджи не дойде никой.
Сватбената гощавка също беше скромна и тиха. А след нея сливналии — и булката, разбира се, — се натовариха на каруците и керванът с тях и с прикята на Яна потегли към града.
Нека да кажем две думи и за долапа, който Руско чорбаджи даде зестра на дъщеря си. С негово съгласие Бяно го продаде веднага и с парите на ръка същия ден отиде при хаджи Иван Йовчов и откупи бащиния си долап в Новоселския боаз. В него се върна Манол; Бяно го остави да се разпорежда с него за всичко, включително и да събира цялата печалба, само не и да го продава.
3
Паскал хаджи Кутьов потри ръце:
— Ох, ох, ох!… Пак ще разтрием нечия гърбина!…
— Ама сега да ги нямаме — по детински нацупено се обади Мавроди Коджакара от ъгъла. — Без мене не ще се размине разтриването, пък ако ще…
Събираха се у Бянови и с предишната строга скритост (поради нея той бе завел жена си у Мавроди, да са двете заедно с Неда), а това им спомняше онова събиране, когато решиха „да разтрият гърбините“ на Димитраки чорбаджи и на наместника Кирияк. Още бяха осмина — липсваха Иванчо Куртев, който по това време беше в Цариград, хаджи Иван Селимински и Добри Желязков. Впрочем точно в този момент безшумен като призрак при тях се появи и Добри.
— Какво ще става тази нощ? — попита той вместо „добър вечер“.
— Колкото ти знаеш, толкова и ние — отговори му Бяно. — Даскал Иван поръчал да се сберем тук и да го чакаме, пък ако ще и цяла нощ.
Добри Желязков зае място на миндера, опасващ стаята от всички страни, извади чибук (в последно време бе пропушил) и захвана бавно и замислено да го пълни с тютюн.
— Не виждам каква бъркотия може още да има — тихичко се обади хаджи Нойко, — която да не сме извършили досега, та тази вечер да я скрояваме…
— Аман от тази твоя бъзливост! — озъби се насреща му Мавроди Коджакара. — Щом ще се ослушваш ден и нощ като заек, по-добре стой си в къщи, при фустата на жена си!…
211
„Папаз еви“ — в буквален превод „попска къща“, но в случая означава „къща, в която попове извършват християнско богослужение“. В 1805 г. поп Тодор и неколцина други първенци на Градец откупили къщата на бездетния вдовец дядо Никола и в нея, тъй като местният бей не позволявал строеж на храм, се черкували селяните. Това продължило до 1832 г., когато Руско чорбаджи издействувал от русенския валия буюрнаме („заповед“) „да поправят черквата“. И при „поправянето“ в същност построили църквата „Свети пророк Илия“, която съществува и до днес.