— Случи се тази вечер — вече по-свободно заговори Евтим, — та чух на едно място, когато Кула Колаузин се хвалеше. Снощи той и други сеймени на Тахир ага сгащили дружината на Генчо Къргов нейде към Демир капия. Убили Генчо, а момчетата му пръснали из Балкана и проводили потери по петите им.
— Пада им се — тежко отсъди бащата. — Правят зулуми, после турците на нас си то изкарват.
Съвсем неочаквано му възрази Жечка; неочаквано, защото тя изобщо рядко проговаряше, а почти не й се случваше да отиде срещу приказката на друг. Откакто погреба мъж и три деца, Жечка сякаш вътрешно умря. Загуби охота за всичко, дори и за приказване. На тридесет и осем години изглеждаше на шестдесет — лицето й, някога с прочута хубост, сега бе удължено, сбръчкано, с постоянен израз на тиха печал.
— Мнозина ще оплакват Генчо войвода — произнесе тя тихо, без да вдига очи от софрата. — Много свят е спасил, много имот е опазил…
— Спасил е и е опазил разни нехранимайковци, негова лика-прилика — повиши глас Димитраки. После захвърли лъжицата, пресегна се и взе от пезула чибука и пунгията — знак, че яденето е свършено.
Жените наставаха и раздигнаха трапезата. Останал насаме със сина си, Димитраки по едно време отлепи чибука от устните си:
— Помниш ли Добри Желязков, шекерджийчето?
— Как да не го помня? Ката ден го виждам… — Щеше да добави „в кафенето“, но навреме се въздържа — баща му непрекъснато одумваше неговото киснене по кафенета и кръчми. — Ама той отдавна не е шекерджия, абаджилък подхвана.
— А да си чувал за някакви негови чаркове, с които предял или тъчал?
— По едно време се приказваше такова нещо, ала не дадох ухо.
— Пък и защо ли ще дадеш! — внезапно кресна бащата. — Нали се приказва за работа, а не за вино или кокони! — След миг обаче си даде сметка, че Евтим нямаше никаква вина за острите думи на Тахир ага и си наложи да обуздае гласа си. — Иди го намери утре и му кажи да дойде при мене. Искам да приказвам с него, тъй му кажи!
Никой от двамата не проговори повече. Като изпуши лулата си, Димитраки отиде в одаята, съблече се и се мушна под чергата на менсофата и скоро задряма. Вече на заспиване в главата му се мярна една особена мисъл: хаджи Михал уж бе приказвал само за пари и печалби, пък накрая — „бремето на петите“, сиреч бремето и на фукарлъка, но и на турската власт. Помисли си го, но сънят така го притисна, че… си спомни за това едва след година време…
4
След като го видя, също и хаджи Рифат се размисли за Тахир ага. Но неговите мисли бяха лениви, спокойни, безстрастни; нищо не чакаше от аяна хаджи Рифат, та нямаше защо да се вълнува.
Той го забеляза отдалече. Видя изпъчената му снага, оперената походка на ат и си каза незлобливо, че властта сякаш бе част от аяна — такава сила и господарско самочувствие издаваше целият му каяфет.
Нехаен към големството и големците, след това старецът изобщо загуби из очи агата и не забеляза оная припряност, с която той се насочи към чешмата. И навярно щеше да го забрави, ако той не попадна пред погледа му в джамията. Докато извършваше предписаните му от Корана обредни поклони и шепнеше молитвите си, той неволно проследи престараванията на аяна и мустаците му помръднаха насмешливо: Маазаллах дин-дьонме, сорадан гьорме19. Така си помисли хаджи Рифат. Защото той гледаше Тахир ага, а в съзнанието си виждаше дядо му, жеравненския първенец Жеко кехая, който не под насилие, а по своя воля прегърна исляма, промени името си на Тахир и стана по̀ турчин и от самите турци. И не е било нахакере прекомерното усърдие на двойния, съставен от дядо и внук, Тахир — първия (хаджи Рифат го помнеше!) султана въздигна в капуджибаши; днешният, този, който сега се стараеше за десет дервиши, владее и властвува над богатия Сливен.
Щом излезе от хаджи Юмер джамия, старецът понечи да продължи към къщи. Сега обаче изведнъж се досети за думите, с които Нехиря ханъм (жена си той наричаше Нехиря, както я зовяха българите, а не Нехире, по турски) го изпрати на излизане — че долапите са празни и че ако не иска да легне гладен, трябва да се върне с пълни ръце. Спря посред улицата, мислено извървя цялата дължина на чаршията и потърси при кого не е правил борч наскоро. Търси, дълго търси, но не намери такъв човек. Вече почти се бе примирил с дъха на глад в устата си, когато видя да преминава покрай него едно момче с огромен карпуз в ръце. Ето разрешението! Да занесе една диня в къщи, Нехиря все ще изрови отнякъде коричка хляб и — готово!
Хаджи Рифат прокле късната си досетливост (бостаните бяха надолу към бахчите на Куруча и за нататък трябваше да измине повторно пътя до Клуцохор, откъдето идваше, когато срещна Тахир ага!), извърна папуците си на юг и пое…