— Хайде, хайде! — сопна се Христодул. После цял час никой не продума, никой не помръдна. Само по едно време Бяно стана да налее масло в лампата и туй бе единственото движение и в стаята, и в цялата къща.
Трябва да наближаваше полунощ, когато по басамаците отвън се разнесоха крадливи стъпки и след секунда в собата се появи Иван Селимински. В меките му кафяви очи грееха невиждани пламъчета, косата беше разчорлена, късата брада — настръхнала като четина, устните потрепваха от неовладяно вълнение.
Огледа ги един по един, после произнесе на пресекулки:
— Братя… Скъпи мои братя!… Идва… свободата…
Един миг всички бяха като онемели. После стаята се изпълни с неясната бъркотия на гласовете им, вихрушка от въпроси се изви около Селимински.
— Човек не може да се глуми със святото слово свобода!… — Селимински отново ги огледа, прочете нетърпението в очите им и каза: — Догодина се захваща война. Дядо Иван ще се вдигне пак срещу турчина, за да донесе свобода нам, на своите братя…
Дълга беше бурята, която последва тези думи. Когато най-сетне се поулегна, десетимата мъже насядаха, но вече не по миндерите, а по хасърите в средата на стаята, почувствували инстинктивна нужда да бъдат по-близо един до друг.
И тогава Селимински им разказа. Научил той, че някакъв руски офицерин, на царя-християнин пратеник, щял да пренощува в Сливен на път от Стамбул за отечеството си. Поразпитал и разбрал, че знатният гост отседнал в дома на хаджи Иван Йовчов. И си дал дума, каквото и да стане, да се види с него. Турците сложили шпиони да следят какво става около дома на чорбаджията, но Селимински се промъкнал през комшулуци и стобори и успял да стигне до московеца.
Царският пратеник се зовял Александър Йосифович Дюхамел и бил такъв, какъвто си е московецът в сърцето и ума на брата си българин — ласкав, обичлив, грижовен като по-стар брат. Седнали на тъмно един до друг със Селимински и взаимно се разпитвали. Гостът се интересувал за силата на турчина, за състоянието на проходите и пътищата, за храната, за духа на християнското население… Войната била неизбежна, защото султан Махмуд се заловил да хитрува и отказал да подпише някакъв си там от по-напред сключен договор212. Тая обида цар Николай нямало да понесе, това било тъй сигурно, както е сигурно, че утре пак ще съмне. И едничкият възможен отговор бил…
— Кюския по краставите чутури на гаджалите! — изръмжа Паскал хаджи Кутьов.
— Помилуй, господи! — неопределено каза хаджи Нойко.
— Сигурен ли си, хаджи Иване? — възбудено рече хаджи Людскан. — Чу ли с ушите си светлостта му да изговори думата „война“?
— Как да не съм! Три пъти го питах и три пъти той ми отвръщаше едно и също: войната е неизбежна, а ние да бъдем предпазливи, ала и готови, та да използуваме благоприятните случаи…
— И после? — попита хаджи Христодул Топракчиев.
— После нищо. Измъкнах се и дойдох при вас. А господин Александър Йосифович Дюхамел утре ще продължи на север, към своите.213
— Господ да бди над пътя му — прекръсти се хаджи Людскан.
Известно време членовете на Братството мълчаха — бяха зашеметени от вестта. „Дядо Иван“, „свобода“ — това бяха слова, за които малцина имаха нещо повече от смътна представа; но те бяха закърмени с тях като слова на надежда и упование, на вяра в светлата звезда на всеки един поотделно и на българското племе в цялост. И сега Селимински казваше: догодина (а за роба, превърнал търпението в свое оръжие, то е все едно утре) дядо Иван ще омете турчина и ще дарува свободата!…
И докато всички в Бяновата соба се отдаваха на сладкото, неизпитвано досега вълнение, чу се отрезвителният глас на Добри Желязков:
— А ние?
— Какво ние? — попита троснато хаджи Нойко. Попита нетърпеливо, бързо, троснато, сякаш загрижен да не би друг да го изпревари. — Какво ние? — повтори. — Ще се бият две царщини, дето всяка е колкото двайсет други, та до нас ли ще опре…
— Тоя пък, с неговите шупета — изръмжа Паскал. — Сакън, да не рече някой, че трябва и хаджи Нойко да…
— Довърши си думата, Добре — тихо предложи Селимински.
— Две царщини ще се бият — рече Добри Желязков. — Така е, ние не сме трета царщина. Ако погледнеш цяло Турско, нищо не е нашето Братство. Но то не значи, че трябва да скръстим ръце и да чакаме всичко наготово. Един камък ако можем да преместим и една съчка да вдигнем от земята, пак трябва да го сторим, щом ще подпомогнем дяда Ивана, Московлията.
— Имаше тук един от нас — подметна хаджи Людскан, — дето все разправяше, че и мравката си имала сестра. За дядо Иван ние трябва да сме мравката-сестра, тъй разбирам аз Добревите думи.
212
Става дума за Аккерманската конвенция между Русия и Турция, сключена на 25 септември 1826 г. в гр. Аккерман, днес Белгород Днестровски, Одеска област. Конвенцията признавала право на Русия да покровителствува християнските автономни княжества на Балканския полуостров и християнското население в Турция, откривала проливите за търговските кораби на Русия.
213
В същност Дюхамел е бил на път за Цариград, воден от нарочен правителствен куриер. При срещата си със Селимински той още не е говорил за предстоящата война. Това е казал на Селимински куриерът, когато няколко месеца по-късно се срещнали случайно при обратния път на куриера към Русия. Малкото отклонение от документалната истина е сторено пак в интерес на романа.