И най-вече това се отнасяше за Сливен и Сливенския край — самото местоположение, заемащо средищно място на пътищата към север, определяха тази незавидна участ. За страхотиите, изпитани от сливенци, нека пак дадем думата на Селимински, свидетел-очевидец на събитията:
„Ордите на отоманските войски — пише той214 — започнаха да минават през родния ни град. Хиляди отиваха всеки ден към бреговете на Дунава да възпрепятствуват преминаването на руските войски. Данъците се умножаваха. Ангариите се увеличиха дотолкова, че властта си служеше накрая с народа като с впрегатен добитък: мъже, жени, деца, стари и млади без разлика пренасяха на рамо отвсякъде в лагера на турците през зимата храни и бойни припаси. Това беше многохиляден народ, понеже липсваха товарни животни. Всички шивачи шиеха ангария дрехи за войската. Обущарите работеха обуща и всичко със срок, а във веки веков не се плащаше. Зидарите, работниците и тези, които имаха работен добитък, се изпращаха насила във военния лагер, за да работят там без заплата. Богатите биваха принуждавани да подпомагат властта със заеми, които не им се връщаха. Семействата бяха задължени да хранят добре минаващите всеки ден орди. Вън от това градът беше задължен да даде като дар за войската брашно, ечемик, масло и сухи бобови храни. При това всеки ден започнаха да стават убийства, така че християните не намираха никъде другаде утеха и прибежище освен в църквата и в милостта господня, понасяйки с геройство и стоическа търпеливост тези неописуеми нещастия.“
Но злощастията идеха не само от османлиите — дошло беше времето и на гърчеещите се родоотстъпници, които презираха и ненавиждаха простата българска маса. Да дадем отново думата на Селимински:
„Тъй наречената гръцка класа, вместо да съжалява и съчувствува на народното нещастие, използува случая да вдигне глава — както се казва в поговорката: «вълкът чака мъгливо време», — та се съюзи най-здраво с безмилостните варвари. Доведе, изпъдения из града чорбаджи Димитър, съчиняваше ежедневно нови сплетни против най-добрите граждани и властта с нейно съдействие побърза да си набави загубите от по-преди. Най-голяма жестокост упражняваха към всички, особено спроти бедните граждани като ги затваряха, изнудваха и изтезаваха. А едного от по-видните граждани, хаджи Иван Йовчов, умъртвиха от бой чрез фаланга, вследствие на което имотът и семейството му пропаднаха и се погубиха. Това накара мнозина граждани да бягат и се спасяват кой където може.
А най-обикновената клевета беше, че българите били тайно в сношение с московците; тогава на законно основание (понеже такъв вид престъпление се обхващаше от закона) властта вършеше каквото си щеше с обвинените. Никой не беше уверен дали сутрин, след като е излязъл от къщи, ще се завърне жив, или пък нощувайки в дома си, ще осъмне. Ругатни, насилия, побоища се упражняваха над българите; тълпи от турци пиянствуваха и се веселяха в българските къщи. Обезчестяване на жени, момичета и момчета пред самите родители бяха обикновено нещо. Никой не смееше да се оплаче“.
Тази обстановка на насилие, шпионство и клевети стана голямо изпитание за Братството. Един да станеше издайник, чорапът би се разплел и турците щяха да разкрият цялата мрежа, много по-широка и много по-добре организирана от онази, завераджийската. Селимински, най-изложен на любопитни погледи, денем почти не се мяркаше из улиците, а нощем гостуваше у приятели. За щастие предателство не стана и чорапът не се разплете. Като се разбра, че тайната ще остане запазена, посветените в съзаклятието люде заработиха още по-трескаво: всеки приготви и укри храна за себе си и за семейството си, попритегнаха оръжията, познаващите Балкана планинци се стягаха да станат водачи на дядо Иван, нарочни куриери донасяха вести от Цариград и Букурещ, други поддържаха връзка с хайдутите в Стара планина…
Въззел се бе народът, не беше той предишното стадо за колене, та влачеше нечовешкото тегло, но и дебнеше своя час…
… Чу изплющяването и след миг тасмата на бича опари гърдите му и се усука около разголения врат. Последва и тежък ритник в хълбока.
— Ставай, гяур! Ставай и тръгвай, че ти изпивам кръвчицата!
Бяно полека извърна глава. Ударил го бе някакъв онбашия от тези, зебеците, дето бяха надошли бог знае откъде. Узун Шерифаа наблюдаваше отстрана случката; познаваше той Бяно, не можеше да не познава устабашията на сливенския абаджийски еснаф, но дори и не помисли да се намеси, да го защити.