— Не увъртай! — скара му се турчинът. — За името ти те питам.
— Името ли? То е… Ето ми името!
Манол рязко замахна и удари ръката, която държеше пищова. Едновременно с това се завъртя и с все сила стовари пестник там, където беше преценил, че е главата на турчина. Не беше объркал в преценката си, но и пестникът му си прелетя тъй, в празното — турчинът бе сварил да се наведе. Манол политна, оня само го побутна, продължавайки движението му, та долапчията не се удържа и се просна възнак върху крайречните камъни. Сега вече можеше да очаква обещания куршум, но турчинът невям не мислеше да се възползува от предимството си; гледаше го с глумливи кафяви очи, подхилваше се под засукан мустак, пък прибра пищова в силяхлъка и изрече на чист български:
— Виж го ти! Прави се на божа кравичка, пък има орлови нокти!…
Не бяха заглъхнали тези думи, когато изпод земята се появиха още десетина мъже, все ухилени, кой от кой по-различно облечени, въоръжени, както е думата, от глава до пети. За Манол не беше трудно да се досети, че бяха хайдути и че бабаджанката с черната и рошава, покрила половината му гърди брада, беше войводата им.
— Този ще да е — рече чернобрадият, като продължаваше да се подхилва. — Чувал съм, че Силдаровите синове били такива, на турчин много-много, басма не цепели. — И се обърна към него: — Кажи бе, юнак, не си ли син на Георги Силдаря?
— Негов син съм — рече Манол и се понадигна от камъните. — Ама да ме зърнеше старият, щеше да се обърне в гроба от яд.
— Че защо?
— Не видя ли? — сви рамене Манол, пък показа с очи към нападателя си. — Надви ме. Пък ако беше наистина читак, сега реката щеше да ме влачи към Ново село…
Засмя се войводата, изхихикаха подир него и другите хайдути.
— Не се срами, сине. Срещу себе си ти имаше не читак някакъв, а Бойчо от Цеперанските колиби215. Не го хваля, ама нему комай няма кой да му се опре в тази наша Стара планина — такъв човек да те надвие не е срамотно. Бойчо Цеперански, хубавичко запомни това име. Един ден людете ще го поменуват сред най-славните войводи.
— Хайде, хайде, бай Цоньо — прекъсна го Бойчо, но личеше, че думите са погалили ушите му.
— Ти ме позна одеве, ама и аз те познах — рече Манол, като се обръщаше към чернобрадия. — Ти си войводата Цоню Брадатия, драгодановския216 юнак.
— Същият съм — кимна войводата, — а тези са моите момчета. Дошли сме работа да вършим. Получихме хабера и довтасахме.
Манол не разбра за какъв хабер и за каква работа ставаше дума, но и не полюбопитствува да узнае. Такъв си беше той — отнасяше ли се за хайдути, за „горски пилета“ — а Цоню Брадатия беше един от най-личните, — той от друга препоръка не се нуждаеше.
— Заповядайте — рече, като посочи нагоре към долапа. — Все ще се намери с какво да ви посрещна.
— Чакай! — спря го Цоню войвода. — Не сме сами. Потрай да повикам другарите ни.
Той сви шепи около устата и между пръстите му се проточи глух вик на бухал. Повтори и потрети, после свали ръце и се ослуша. Някъде откъм леса долетя също такъв вик.
— Ей-сега ще дойдат — кимна Брадатия.
Не минаха пет минутки и наистина при тях се изсипа втора дружина. Манол веднага позна, че я водеше Кара Танас. Позастарял беше войводата, туй личеше по сивите му кичури, но иначе си бе все същият висок и жилест мъж, с правите рамене и с тънко изрязаните черти на лицето, по което се четеше странен за такъв прочут войвода израз на тиха печал. Кара Танас приближи, кимна за поздрав, пък спря и поклати глава:
— Този не е нашият човек…
След по-малко от едно мигване на окото Цоню Брадатия вече държеше пищов, насочен право срещу Маноловото чело, сколасал бе дори да запрегне кондака му.
— Стой, Цоньо! Стой! — развика се Кара Танас. — Чакай да разясним тая работа. — И като видя, че Цоню свали пищова, макар че не го прибра съвсем, обърна се към Манол: — Ти си син на Силдаря, нали? Тази чепата муцуна не може да я имаш от комшията.
— Негов син съм, войводо — отговори Манол с пресъхнало гърло, но погледът му си оставаше отправен към пищова.
— Големият ли, малкият ли, кой си?
— Средният. Манол.
Чу се една звучна псувня, драгодановска — Цоню се сърдеше на себе си, дето не е изпитал работата докрай. Като се разбра, че Манол не е лъгал, „брадатият войвода“ най-сетне се успокои и прибра оръжието, макар че не престана да се ядосва:
— Тю, да се не види макар! За едното чудо щеше да си отиде момчето, и то тъй, по донове…