— А, не! — каза той. — Далеч ще е, ако чакаме бог да го затрие. Трябва да подпомогнем дяда господа, тъй мисля аз!
— Не ще и дума — подкрепи го Мавроди. — Оставим ли тоя вампир, още на много свят ще изгори душата. Да го пречукаме, туй е моето мнение. Да го причакаме на улицата и да го пречукаме.
Селимински се смути — за пръв път в Братството се обсъждаше насилствената смърт на враг и този враг не беше какъв да е, а вторият човек в казата след Тахир ага. Опита се да отклони назряващото решение с убедителни думи, че „да мъстят на отделни единици е работа на хайдутите“ и прочее, но всички останали (неопределено мълчеше само Бяно) единодушно отхвърлиха внушенията му: и Добри, и Паскал, и Коста, че дори и колебливецът хаджи Нойко.
— Братя! — скочи на крака Цено Коньов. — Една превелика милост искам от вас. Нека аз да бъда онзи, който ще тегли куршума на Узун Шерифаа!
Заспориха, някои се усъмниха в пригодността на Цено, други — Мавроди и Паскал — предложиха себе си. Цено не замоли, а проплака:
— Боже и света Богородице, слепи ли сте? Или нарочно ме измъчвате?
— За какво да сме слепи? — тихо попита Селимински.
— Знаете, че съм болен. Знаете, че съм обречен и че часовете ми са преброени… — Цено Коньов с мъка преглъщаше сълзите си. — Е, сигурно ме разбирате, братя. Вие ще имате време и да живеете за свободата, и да умрете за нея, за всичко ще имате време. А аз… си отивам. Не ми ли дадете да очистя тоя крастав читак, ще си отида ей така, глозган от мъката, че и животът, и смъртта ми са отишли мърцина…
Той не седна, а се стовари безсилен върху един чувал. На приятелите му беше страшно да срещнат погледа си с неговия — знаеха, че той бе казал истината за себе си. Селимински събра сили да каже:
— Бошлаф са тези Ценови приказки, ама щом толкова се натиска, нека пък да го оставим да изпълни казънта над Узун Шерифаа. — Одобрително прошумяване изпрати тези негови думи. — Само че умната, Цено. Помни, че ние не сме янкеседжии, а войници на свободата. Помни още, че каквото и да стане, гаджалите не трябва да разкрият Братството.
Цено Коньов възсия:
— Благодаря ви, братя, от всичкото си сърце ви благодаря. Аз… — Не довърши, а вместо това едновременно и разплакан, и ухилен до уши, се пошегува: — Хайде, кажете сега едно „огурлар олсун“217 на брат ви Цено. И поръчайте при поп Шидер една панихида за Узун Шерифаа!…
… Стана така, че Селимински и Бяно последни напуснаха склада на Топракчиеви. Когато останаха сами, Бяно продума тихо:
— Одеве рече, че сме войници на свободата, хаджи Иване.
Другият го погледна подозрително — вече знаеше, че с Бяно Абаджи трябва да е готов за какви ли не изненади.
— Рекох го, а сега го повтарям.
— Що значи свобода?
Селимински изруга на ум. Има ли човек под слънцето да не знае що е свободата? И не знае ли това десет пъти по-добре робът? Но кой може да я определи — нея, свободата — с думи? Той се изкашля ненужно:
— Свобода означава всички люде да са равни, законът по един и същ начин да ги закриля и наказва, да няма миропомазани — („Отгде пък го изсмуках това миропомазване?“) — и отнапред безправни. Ето, това е то свободата!
Говореше той, а мислено се проклинаше за това несръчно съчинителство. Защото знаеше, че с всичките си думи бе опипвал около великото слово „свобода“, ала не бе улучил в същността му. (Следната нощ той щеше да изкара в безсъние над същия Бянов въпрос, но пак нямаше да стигне до задоволителен отговор: чувствуваше съдържанието на „свобода“ и „робство“ с цялото си същество, обаче не успяваше да го облече в думи.) Но за щастие Бяно остана доволен от отговора му.
— Сполай ти — каза той просто. — Аз пък все се страхувах да не би да разбираме свободата като възможност да вършим на турците онова, което те сета вършат на нас…
Яна го чакаше на двора — до онова място, което тя и до днес наричаше „Бяновата леха“. Личеше, че едва удържа нетърпението си.
— Хайде, изпразвай торбата — засмя се той насреща й. И забърка в джобовете на потурите: — Ето, приготвям мюждето…
Тя приближи до него.
— Трънка…
— Какво Трънка? — трепна Бяно. Времената бяха такива, че всеки първо помисляше най-лошото. — Кажи какво е станало с Трънка?
— Не се плаши, хубаво е. Трънка… Трънка ще си има детенце…
Той въздъхна с облекчение. Добър е бил господ, не е повредил завинаги сестра му — нито тя, нито Пею заслужаваха такава черна участ.
— Изпразвай, докрай изпразвай торбата. — В гласа на Яна той бе усетил и някаква приглушена покруса. — Какво друго има?
Тя не вдигна поглед от земята, когато изрече тихо: