— Ти повече от всеки друг заслужаваш такава радост, Бяно. Но нали аз, пусто да опустее…
— А, това ли било! — Бяно се засмя шумно, но смехът му прозвуча неискрено. — Не се бъркай в работата на бога, туй ще ти кажа аз. Ще дойде и нашият ред да ни благослови, както е благословил Трънка и Пею.
Яна пристъпи още по-близо до него и с плаха нежност сложи глава на рамото му.
— Я ги виж ти! — разнесе се един закачлив глас зад тях. — От година женени, пък се прегръщат като севди зад плетищата…
Извърнаха се бързо. Неусетно в двора при тях бе влязъл хаджи Рифат.
— Тъй, тъй — продължи старецът. — Дошъл съм таман навреме. Аз съм дошъл борч да правя, пък от стар опит зная, че най-лесно ще закърпиш някого, ако го свариш с размекната душа.
Поканиха го горе и двамата мъже поседнаха на хаета. Яна остана права до тях с ръце, мушнати под престилката.
— А, не, благодаря, добри люде — рече хаджи Рифат, когато Бяно предложи да пийнат по ракия. — Пиенето не е измежду греховете ми…
— Е, дядо хаджи — засмя се Бяно, — ще изкараш, че си запазил за себе си от по-тънките грехове…
— Сакън! — майтапчийски вдигна ръце старецът. — Да не кажеш тази дума пред моята султанка Нехиря, зер ще ми натроши дъртите кокали. И то, аллах ми е свидетел, хептен нахакере. — После подмигна: — Че то от вас, Силдаровците, може ли се вреди човек?
— Я кажи, я кажи! — подкани го Яна.
— А, не е за мъжа ти, ако туй си помислила. Бяно по тази част пада малко будала. Ама брат му, виж, като таласъм скита нощем. Няколко вечери го зървах да минава усуланджък покрай нас. А веднъж го видях край бахчата на Ганка Увичката — сякаш в земята потъна. Ама почакайте, то ще стане белли. Нали е казано: „Гизли шеи мейдана чакър.“218
— И ние имаме една, която не е по-лоша — каза Бяно. — „Любов, кашлица и бременност не могат да се скрият.“
Яна отиде да приготви и поднесе нещо сладко на госта, а сетне също насипа в няколко паници това-онова, което се намираше в къщи — да го вземе за у дома. Когато се върна пак при мъжете, те отдавана бяха престанали да се занимават с нощните похождения на Манол.
— Това е то войната, Бяно Силдароглу — казваше хаджи Рифат, — може и най-„свещена“ да е, тя пак винаги вади на повърхността най-долното, най-проклетото, най-калпавото. И все пак аз ще река: „Аллах бедтеринден сакласън.“219
— Така — подхвърли Бяно. — Свестните го виждате, ама си траете, мълчите. Никой не се и опитва да дръпне юздите на долното, проклетото и калпавото…
Старецът подмина упрека и подмятането, спокойно дръпна няколко пъти от луличката си и каза:
— Ако поразмислиш, то и вие, християните, не сте твърде стока. Вземи например първенците ви и баш-първенеца — Димитраки чорбаджи. Знаеш ли що прави Димитраки, откакто се е върнал? Скубе, че пушек се вдига. Где с рушвети, где със заплахи — поток от махмудии тече в джобовете му. Това чиляк за пример ли е?
— Стадо без мърша не може — мрачно каза Бяно.
— Право е — кимна старецът и пусна още няколко кълбета дим към тавана. — А както чувам, вашата мърша ще стане такава сила, че и ние, правоверните ще трябва на неговото благоволение да разчитаме.
— Какво искаш да кажеш, дядо хаджи?
— Парите са сила, пред която навремени се прекланя и силата на властта, на девлета. Чрез парите си Димитраки чорбаджи е всесилен и сега. А представи си каква сила ще стане той, когато синът му вземе Шинка, чорбаджи Тотевата щерка, а Божура, братаницата му, се омъжи за хаджи Анастасиади…
— Що? — не възкликна, а простена Бяно. Нещо съвсем необикновено трябва да е имало в гласа, с който изрече тази кратка дума, понеже и хаджи Рифат, и Яна впериха учудени погледи в лицето му. А то беше бледо, удължено, по-ъглесто от всякога.
Объркан и смутен, хаджи Рифат на бърза ръка замаза работата:
— Остави ги ти, дъртешките ми брътвежи. Нали знаеш, „ак сакаллъ — емнийетли адам“220… — Той изчука недоизпушената си лула, стана и се размърда. — Хайде, да си вървя, че леля ви Нехиря пак ще мисли, че съм до скута на някоя млада ханъмка.
Яна се разшета около него, подаде му, каквото беше приготвила и завила в чиста бохчичка, а Бяно все още занесен, отиде до собата и донесе на стария човек искания заем — две бели махмудии. Размениха обикновените за такива случаи поздрави, сбогувания и „Башка вакът даха татлъ гел“221, изпратиха го до дворната порта и там се разделиха.
Когато затвори вратата зад госта и постави джугата222, Яна се облегна на дувара и потърси погледа на мъжа си.
— Бъяно — произнесе приглушено, но без злост в гласа, — тя ли ти е на сърцето?
219
„Бог да пази от по-лошото“ (турска поговорка; сравни с българската „Ела зло, че без тебе по-зло“).
222
Джуга — желязото, с което се запречва мандалото на вратата, за да не може да се отваря (диал.).