Узун Шерифаа беше толкова пиян, че дори не успя да се уплаши. Той също чу яловото щракване на пищова, сетне видя едно дълго тяло да се строполява почти в нозете му. Единствената мисъл, която успя да изплува над, спиртните пари, беше, че е срещнал и за малко не е станал жертва на някой по-пиян от него. Наведе фенера. Нападателят лежеше по очи, та не можа да го огледа. Векилинът го обърна с крак. Беше сух и дълъг, дингил-ахмак някакъв, с опушено от барут лице, което Узун Шерифаа не позна. Но позна дрехите — сукнения кафтан до бедрата, тъмните торбести шалвари, червения пояс на кръста и шарената капа без козирка.
— Хайванларъ224! — рече с презрение векилинът.
Защото това беше униформата на новата, за пръв път сформирана, и то по западен образец пехота. Повтори:
— Хайванларъ!
И бавно продължи нататък.
Изминаха минута-две. От тъмнината се отделиха две сенки и с котешки стъпки приближиха до падналия на земята мъж. Бяха Коджакара и Паскал хаджи Кутьов. Първият го опипа по врата и рече полугласно:
— Жив е, ама е в несвяст. И гори — уф! — ще ми опърли ръката. Разумяваш ли, болестта го е повалила…
— И вярно сме чули — каза другият, след като с опитна ръка провери падналия настрана пищов. — Стрелял е, ама оръжието е засякло.
— Пфу, да му се не види макар! За нищо и никакво щяхме да загубим такъв другар! Хубаво, че хаджи Иван ни прати да го следим и пазим. За едното чудо го загубвахме… Ами сега? Какво ще го правим сега?
— Ако слушаш мене — каза Паскал, — да му смъкнем тези низамски дрехи, да му измием лицето от пушеците и да го занесем у тях. Неговите хора най-добре знаят какво да му правят, когато го свие болестта, какъв илач да му дадат.
И с това спасиха другаря си. Цено Коньов една нощ и един ден остана в несвяст, после още цяла неделя се мята между живота и смъртта, но и този път устиска, оцеля…
Почти по същото време, когато Паскал и Мавроди понасяха другаря си, в дома на чорбаджи Димитраки се водеше един разговор, който щеше да има не по-малки последствия за Братството. Или поне за един от неговите членове.
След вечеря Димитраки и синът му запалиха чибуците.
— Не ми мандзосвай толкоз за тази женитба — с добре измерена дързост рече Евтим. — Не съм казал още, че изобщо ще се женя. Най-сетне ще се женя аз, не ти.
От смайване бащата щеше да изпусне чибука из устата си.
— Какво? Какво? — присви очи той. — Не си решил да се жениш ли?
— Не съм — потвърди нехайно синът. — И ако погледнеш, твоя съвет следвам. Нали тук, в тази одая ме учеше, че умният човек се налюбва още като ерген, пък сетне си взема жена да му ражда деца? Е, аз не съм се още налюбил, това е.
— Ти си луд! — Димитраки сякаш се колебаеше дали да кипне или да се въздържи. Сетне като че ли миролюбието му надделя, защото се засмя съучастнически хитро: — Или не можеш да преживееш загубата на Султана, а? — Говореше за вдовицата Султана, която бе учила сина му на любов. По времето, когато се бяха изселили в Градец, тя си бе намерила някакъв вдовец в Ени Заара, омъжила се бе и се бе преместила да живее при него и при четирите му деца. — Е, Донка не те ли утешава?
Беше време, когато с такива подмятания Димитраки вземаше акъла на сина си. Но сега те изобщо не подействуваха на Евтим. Дори нещо повече — когато отговори, в гласа му се четеше снизходително съжаление:
— Ако за тебе „налюбване“ означава прескачането до измекярката Донка или, хм, до Куна Стръгучката, ще рече, че ние изобщо няма какво да говорим. И тъй и тъй няма да се разберем.
Бащата преглътна шумно. Евтим го изгледа продължително, остави настрана недоизпушения чибук и приведе напред пълното си тяло.
— Защото не е разумно, тате, затуй няма да бързам с тази женитба. Помисли сам — ако нещата се задържат, както са сега, имаме ли някаква файда да се сродяваме с чорбаджи Тотю? Не си ли ти и сега пръв измежду всички християни в Сливен? Кой е по-богат от тебе? Кой е с повече тежест? По-властен? Е, какво излиза? — Евтим си отговори сам: — Че ако не настъпи промяна, едно сватосване с Тотю няма да ни служи за нищо.
— Ами ако се промени? — замислено попита Димитраки.
— Туй беше второто, което исках да ти кажа — вдигна пухкав показалец синът. — Сега е война и никой не знае какво ще донесе тя. Такива като Тотю и неговата Шина войната може да въздигне, ама може и да тръшне, та да ги забие пет аршина дълбоко в земята.
— Аха, разбирам те — бавно отговори бащата, като също остави настрана чибука си. — Искаш да кажеш, че ако войната въздигне…