— Точно така. Ако войната въздигне други люде, една женитба може да бъде много полезна. И на мене, и на тебе…
Остарял ли беше Димитраки чорбаджи? Или изглупял? Защо тези тъй смислени съждения бяха дошли в Евтимовата глава, не в неговата?
Огорчи се бащата, но и си каза с гордост: „Виж го ти, момчето! Пък аз доскоро го имах за развей-прах!…“ Порови се по-назад и сякаш откри в спомените си онзи ден, когато Евтим прекрачи от безделието към хитростта: то беше тогава, когато Тахир ага уж между другото спомена, че знае кой е наброил жълтиците в шепата на Февзи Баланбан, та двама души, турчинът Лютви Елханоглу и българинът Хаджи Нойко, загубиха душите си…
Бащата разтърси глава — сега не му се мислеше за такива работи.
— Добре — каза гласно, — ще почакаме. То в края на краищата за венчило винаги има време. Истината си е истина, голяма сила е в ръката ми. Но комай не е чак и такава безмерна. Идват сливналии да ми хленчат, ама те все пак са единици. Усещам аз нещо, други са станали хората, скрити и тайни, все едно в подмол натикани, та като гледаш отгоре в бистрия иначе вир, нищо не можеш да видиш… И пак торлаците са на дъното, туй от мен да го знаеш.
— Защо не направиш нещо да им превиеш гръбнаците?
— Че какво да им направя, дето аскерът и нашите, сливенските хаирсъзи още не са им направили?
— Ами да наклопаш някой от първенците им пред аяна, а той да го тръшне в хумбата. Тогаз всички ще замъркат като котенца. Ето, Добрито Желязков например, абаджийчето. То невям най-много вири нос.
Бащата го изгледа изпод полузатворени клепки.
— Защо го мразиш толкова, този Добри Желязков? — И превари Евтимовите възражения: — Хайде холан, хайде холан, не ме кандърдисвай, че го имаш като брат…
— Обиди ме — мрачно призна след късо колебание синът. — Още преди години ме обиди, като към куче се отнесе с мене. Туй, аз няма да му го простя нито тук, нито на оня свят.
— Добре — кимна бащата, — синът на Димитраки чорбаджи трябва да е такъв, да не прощава, когато не му се дава уважението, което му се полага. Ама сега е война, не е време за оправяне на гарези. Ти ми кажи друго. Не ти ли понамирисва, че зад торлаците стои човек, дето тука — той се почука по челото — струва колкото всички тях?
Евтим му хвърли бърз поглед, пълен с изненада и уважение.
— Разбирам те. Тук в Сливен има само един, дето е от тази кройка. Хаджи Иван, даскала.
— За него ми е думата. На времето се опитахме да го привлечем — не рачи, отдръпна се. Затворихме му школото, остана си курназ. И сигурно той подкокоросва торлаците да…
— Като мисля, комай ще излезеш прав — съгласи се Евтим. — На хаджи Иван Селимински ще да е торлашкото…
— Няма да е за дълго — отсече Димитраки. И това прозвуча като присъда. — А сега да лягаме, окъсняхме с тия мухабети.
Двамата бавно се надигнаха. Евтим взе свещта от масата и заосветява пътя на баща си.
— А бе какво става с Божура? — попита пътем Димитраки. — Хем е разцъфтяла, хем е посърнала — хич не мога да я разбера…
— Кой я знае — вдигна дебелите си рамене синът. — Може да се е заплеснала по някого. Нали знаеш, женски акъл…
— Че по кого ще се заплесне толкоз? Не съм видял свестен човек да се завърти около нея.
— То не е казано, че трябва да е непременно свестен. Сигур си чувал турската: „Гьонюл бу я — ота да конар, бока да конар.“225
— Нищо — не се закахъри Димитраки чорбаджи, — в леглото на хаджи Анастасиади ще се оправи…
И това беше последното, което двамата си казаха тази вечер.
9
Отдавна не се бе чувствувал в толкова добро настроение. И причината за него можеше да назове по име — Станка, внучката на дядо Рангел Гюмюша от Керменлий226. Сега, докато яздеше към Сливен, той все още усещаше радостната възбуда да пъпли по жилите му; усещаше я, изглежда, и атът му, та не стъпваше като друг път, а играеше и пръхтеше, сякаш беше пред кушия.
А работата беше станала така.
Вчера сутринта, когато идваше в Керменлий да навести чифлика и харема си, на влизане в селото той я зърна. И от този миг Тахир ага забрави всичко друго: чифлигарите си изобщо не пожела да изслуша, а за харема не се и сети. Аянът проводи „Патриката“ Ахмед и още трима чифлишки пазванти, които му доведоха момата.
Започна с шербети и баклави, със сладък лаф, обещания и кандърми, но те не пресушиха сълзите на Станка. А сам все повече и повече се разпалваше. И когато го обзе едно от онези неудържими, бесни желания, които не бе сещал от четвърт век насам, той заряза приказките и се нахвърли върху девойката. Тогава, в това грубо и хищно обладаване, плътта му, уж обръгнала вече на всякаква женска близост, изпита онази сладост, която още — почти едно денонощие по-късно — галеше душата му. Не отнетото целомъдрие на момичето — Тахир ага отдавна се бе отърсил от суетната гордост да бъде пръв за една жена и в това виждаше по-скоро досада и нечистоплътност. Създала му бе радост внучката на Гюмюша с настървената си съпротива: още щом посегна на нея със сила, сълзите на Станка престанаха, устните й се свиха в решителна гънка и тя се бранеше с мишци, зъби и нокти… и не престана да ги използува чак докато Тахир ага, наситил страстта си, се отдръпна от нея; тази непресторена борба на девойката му създаде хиляда пъти повече сладост от изтънчените умения на която и да е най-първа възпитаница на Стамбулското халаик тербие мектеби227. Така се бори Станка и следобед, когато аянът я облада повторно. И вечерта…
226
Керменлий — днес гр. Кермен, Сливенски окръг, на пътя и жп линията Нова Загора — Ямбол. В това село е бил един от чифлиците на Тахир ага.
227
Халаик тербие мектеби — дворцово женско възпиталище в Цариград, където прочути красавици, предназначени за харема на султана, преминавали специално обучение, преди да станат халайкини — звучен и сладострастен говор, изпълнен с метафори, чувствено пеене, харемски обноски, движения и танци, различни сръчности за интимно общуване със султана и пр.