Доволен, безмерно доволен остана от тази малка преживелица Тахир ага, та на утрото изпрати Станка при дядо й с пребогати дарове, каквито комай нивга не бе давал на жена.
(… А след една неделя искрено се нажали, когато научи, че Станка си прерязала жилите и една сутрин я намерили бездиханна сред локва съсирена кръв…)
Та с такива радостни чувства Тахир ага измина пътя от Кремений, не го бяха оставили те и когато навлезе в своя Сливен. И затова, слизайки от коня си пред конака, се подразни, като зърна Димитраки чорбаджи да приближава към него, ужким случайно попаднал на пътя му. Добре де, Тахир ага не е изкуфял и си знае, дето днес трябва да прати в хумбата този даскал, който скиторил нагоре-надолу по света, а сега дошъл да размирява раята на Сливен — защо трябва Димитраки все да се вре между краката му? Да не му е началник, че ще го проверява?
Аянът мина, без да спре, край чорбаджията, като с вдигане на ръка не му позволи да отвори уста за съскането си, задоволи се да му рече едно: „Иш йолундадър“228.
Хвърли юздите на коня в ръцете на сеизите и с пъргави стъпки влезе в конака. И тъй и тъй настроението му се развали, ами да свършва, каквото има за свършване. И в ходника рече на хаджи Молла, кятибина:
— Тук ли е даскалът-размирник?
— Евет, аян-ефенди. От снощи е задържан.
— Доведи го горе. И ела с него — ще го разпиташ ти, зер днес мен не ми се занимава с гяури.
— Да го разпитам? — облещи очи хаджи Молла. — За какво да го разпитвам? Каквото съм чувал, то е все такова, че да му сториш темане и да му се поклониш доземи. А не да…
— Бре, бре, бре! — прекъсна го Тахир ага. — И какво е това, дето си го чул?
— Учен човек, аян ефенди, най-ученият от… — Хаджи Молла щеше да каже „от сливналии“, но си спомни, че сам имаше славата на най-учен и си печелеше хляба от тази слава, та съумя навреме да се поправи: — От сливенската рая. В Стамбул и Анадола ходил, християнските и нашите свети места видял, турски и арабски знаел по-добре от софта…
— И арабски ли знае? — изненада се аянът.
— И арабски, че и още два-три езика на френк-гяури. Ходил по техните мемлекети, изучил и хората, и езиците им.
— И накрая дошъл тук — смръщи вежди Тахир ага, — да прави от покорната рая девлет-душмани. Като е скитал толкоз, трябва и в Московията да е стъпвал, там да се е учил на размирство. Хайде!
Хаджи Молла не помръдна.
— Аз тъй и не разбрах какво ще го питам, аян ефенди.
— Бунел раята този даскал, срещу нас и насъсквал. За това го разпитай, пък останалото — той направи движение, сякаш сваля дюшемето под краката си — ще е моя работа.
Докато Тахир ага отиде в одаята и запали наргилето, което един слуга побърза да му поднесе, хаджи Молла вече въведе затворника. След всичкото, което бе чул преди малко за този даскал, аянът впери в него очи, пълни с любопитство. И си каза: „Виж ти, виж ти! Пък аз да не чуя, че в Сливен имало такива…“ Аянът не намери подходящата дума. Защото сам не знаеше как да определи външността на задържания. Този хаджи Иван, за когото Димитраки му бе наговорил кое от кое по-опасни неща беше висок и представителен човек с изпъчена стойка и с дрехи алафранга (аянът не бе виждал други такива в Сливен), та внушаваше уважение още преди да е заговорил. А лицето му, кръгло и възшироко, украсено от къса брадичка, беше лице на учен и преживял човек.
Тахир ага показа с ръка на даскала столчето пред себе си. Затворникът се поколеба една секунда, като втренчено гледаше столчето и пода около него — явно, че и нему не беше тайна съществуването на хумбата, пълна с човешки кости! — но надви страха си, пристъпи и седна. Седна също и хаджи Молла, но по-далече от онази част на пода, която след минута или половин час щеше да пропадне и на нейно място да зейне дупката на хумбата. Аянът смукна от ароматния пушек и кимна към своя кятибин — разпитът можеше да започне.