— Не съм си го мислил, но то така ще излезе, че без да съм прогласен за чорбаджия, аз съм първенец на сливенската рая.
Туй вече понамязваше на безочливост. Ръката с кехлибарената захапка пак се приближи към тасчето на стената.
— Ще излезе ли, думаш, даскале? — попита аянът. — Откъде ще излезе?
И получи неочаквания отговор:
— От самия тебе, войводо. — Младият човек се поприведе напред и заговори убедително: — Защо си ме повикал? Защо точно мене? Защото съм учил християните на — как го рече одеве? — непокорство и бунтарство ли? Че какво непокорство и бунтарство съм причинил аз, щом раята си е изплатила даждието до последното акче и вратите на тюрмите са хванали паяжини? Това ли се зове непокорство, това ли се зове бунтарство? — И отговори сам на въпросите си: — Не, никакво неподчинение в Сливен няма, измислици са това на мюзевири, и ти, аянът, който ден и нощ бдиш за реда и правдата в града, най-добре го знаеш. Е, щом е така, мисля си аз, защо все пак си ме повикал? Затуй, защото си прозорлив и си видял, че не признатите чорбаджии, а аз, който уча людете да се подчиняват и да изпълняват обязаностите си, съм истинският първенец на раята.
Тахир ага слушаше това гладко слово и си говореше на ум: „Аллах, аллах, какъв човек си сътворил, пък си пожелал да го родиш неверник! И хвала ти, дето поне си го родил тук, в моя град. Защото такъв мъж трябва и на гяури, и на турци!…“ Каза си „и на турци“ и изведнъж си даде сметка, че целият разговор досега се бе водил само на турски. И се смая — какъв беше този даскал, дето лееше такава реч на най-чист турски език, че да се случеше, с него комай би омагьосал и сам шейх-юл-исляма?
И се запита: А дали е вярно, че даскалът говорел и арабски?
Кимна на хаджи Молла и му подшушна да заговори по арабски на гяурина. Всичката кръв се оттегли от лицето на кятибина — уплаши се той, че ще се орезили със своя арабски. Тази мисъл развесели аяна — рече си че за арабския език на хаджи Молла бе дошло времето, когато „Ак гьот, кара гьот — гечитте белли олур“229. Хайде да видим сега, буквоядецо, какъв ще е задникът ти на брода!
А „задникът“ излезе нито черен, нито бял — сричайки и препъвайки се, хаджи Молла тъй или иначе върза няколко думи на арабски; е, не можеше да се рече, че го говори, но и че хич не го знае също не можеше да се каже. А от устата на хаджи Иван в същия миг рукна поток от пърхащи и хъхрещи звуци; невям изобщо не усетил преминаването от един език към друг (и двата чужди нему, не родни!), той продължи да говори с предишното буйно и същевременно гладко красноречие.
— „Акълдан акъла фарк вар“230 — произнесе Тахир ага гласно, следвайки собствените си мисли.
Двамата се сепнаха, млъкнаха, обърнаха неразбиращи очи към него — за тях тази позната пословица бе дошла ни в клин, ни в ръкав. Това подсказа на Тахир ага, че е време да сложи край на този безсмислен разпит. Здравият разум (а може би и малко под влияние на доброто настроение, с което дойде от Керменлий) му бе подсказал правилното решение: Димитраки и другите чорбаджии да имат да вземат — той няма да лиши Сливен от такъв човек!
— Върви — рече на кятибина си, — кажи да сложат трапезата като за двама души. Хаджи Иван ще бъде мой гост. Нали, хаджи Иване? Нали не ще откажеш да сториш чест на моята трапеза? — И добави: — Разгеле ще разкажеш какво друго си видял по белия свят…231
10
Когато някъде към полунощ чу познатото пролайване на куче, Божура не разбра как се е измъкнала от одъра, как се е облякла и е излязла от стаята и къщата — беше в някакво състояние на зашеметеност. През протката на комшулука, още от свечеряване нарочно оставена само притворена, премина в градината на Увичката и тозчас от сянката на черешата се отдели една позната фигура и протегна ръце към нея. В други нощи тя едва бе възпирала нозете си да не изприпкат нататък; сега й се стори, че се подкосяват.
Ръкуваха се — впрочем ръкуването бе най-голямата физическа близост, която досега те си бяха позволили в тайните си срещи — и Манол веднага й заразказва някаква случка. Като идвал насам, срещнал хаджи Рифат и между двамата се подел шеговит разговор с подмятаници и недомлъвки; старецът казвал, че се досеща по каква работа се е разбързал нощя Манол и се глумял, че завиждал, загдето не е на негово място. Момъкът нито отрекъл, нито потвърдил, а само по същия глумлив начин поискал благословията му. Тогаз хаджи Рифат сложил костелива ръка на рамото му и изрекъл „В името на нощта, която покрива всички неща с мрак…“ А на Маноловото възражение, че туй не е никаква благословия и свята дума, обяснил, че, напротив, това било слово на техния Пророк, записано в Корана.232 И с това се разделили.
231
Някои изследователи изразяват съмнение в достоверността на тази паметна среща между Тахир ага и Селимински, като се обосновават главно с липсата на изрично споменаване в мемоарите на видния наш възрожденски деец. Тук ние обаче приехме, че срещата наистина се е състояла — така както тя е описана от д-р Табаков. При това смятаме, че доказателство за достоверността съществува, и то именно у Селимински (ІХ, 60), който пише дословно:
„И аз бях наклеветен и животът ми висеше на косъм, та няколко седмици бях принуден да се крия. В това време, по божие благоволение, бях поканен от Пловдивската община за учител, където отидох и тъй се спасих от грозящата ме смъртна опасност…“
Един човек със скромността на д-р Иван Селимински надали би казал за срещата с Тахир ага, състояла се върху капака на известната хумба, повече от това „… животът ми висеше на косъм“.
За читателя, който се интересува от документалната истина, тук ще приведем онзи откъс от д-р С. Табаков (ІІ, 99), който се отнася до срещата и разговора на Тахир ага със Селимински:
„В Сливен е боравил тогава всесилният и умен аянин Тахир ага. Казало му се, че Селимински е «опасен човек» и че трябвало някак си да се затрие. Тахир ага, без да познава жертвата си, съгласил се. Един ден накарва да му го доведат и за да го изпита, почва с разговори. Тахир ага скоро се намерил в чудо, тъй като «отпреде му стоял човек, какъвто той не е срещал през целия си живот», още повече, че чул от устата му какво, вън от Турция, Анадол и Московията имало и други «ябани» и «мемлекети» Тахир ага останал тъй възхитен от Селимински, че го задържал на обед у себе си, за да чуе от него какво има по света, а особено се удивил, че Селимински излязъл по-«баскън» (надминал) по арабския език от писаря му х. Молла… Тахир ага… намерил, че предложението на чорбаджиите е глупаво и с думите, че «такъв човек трябва и на българи, и на турци» пуснал го на свобода.“