— Аттан алаша копар — алашадан ат копар.23
С тези мисли в главата стигна до дома си и бутна вратата, която никога не се заключваше.
— Къде скиташ до среднощ, дърт пръч такъв? — посрещна го, свадливо както винаги, Нехире ханъм. — Стана три пъти претоплям яденето…
— Ядене ли? — вдигна вежди хаджи Рифат, като дори не забеляза обидното обръщение.
— Коньови правили курбан, та донесоха ей такава паница с варено овнешко. — При представата за паницата, която го чакаше, старецът усети как слюнки изпълниха устата му. Нехире продължи по-кротко: — По това време беше преди седем години, когато Коньовият Цено оздравя от благата и медената. — Последните думи тя произнесе на български. — Сега курбан правили…
— Да е жив и здрав още дълги години — благослови хаджи Рифат и забърза към вкъщито. А като кръстосваше крака до софрата, продума дълбокомъдро: — Право казват хората: „Кйор лейлегин ювасънъ аллах япар.“24
Те потопиха едновременно дървените лъжици в паницата с димяща чорба и няколко минути вкъщито се огласяше само от звучното им мляскане.
Като изсърбаха чорбата, оставиха лъжиците на софрата. И изразиха доволството си с по едно шумно оригване. Не станаха веднага — би противоречило и на обичая, и на щастливото им чувство на ситост. Като си припомни пак случката в покрайнината на Клуцохор, хаджи Рифат попита:
— Помниш ли Мюстеджеб, сина на табака Кадир?
— Как да не го помня? — отвърна Нехире; като се нахрани, свадливостта й бе попреминала. — С дупето напред го извадих от майка му.
— Какво стана с това момче?
— Хаймана и капасъзин, така разправят в махалата. Захванал Коджа Мюстеджеб да се нарича.
Старият човек си спомни какъв занаят е започнал Кадировият син и отсъди тежко:
— Адъ биюк, кендиси уфак.25
Не каза нищо повече. Бавно се надигна, отиде в одаята, смъкна потури и се мушна под чергата. Когато половин час по-късно Нехире легна до него, той вече сладко спеше, доволен от себе си и от света.
По едно време тя го смушка:
— Рифат, ей, Рифат! Някой хлопа на портата.
Той се прозина, изправи се и така, по донове, излезе навън.
— Кой хлопа бе? — извика от прага.
— Аз съм, хаджи Рифат — обади се на български един глас от улицата. — Даскал Илия от Клуцохор.
— Ами защо само хлопаш, а не влезеш?
Мандалото на вратата се повдигна и посетителят се появи в двора.
— Не знаех, че портата е отворена — рече даскал Илия, като приближаваше. — Не те ли е страх от крадци, хаджи?
— Да ме е страх ли, даскале? „Бир чиплаъ бин джебчи соямаз.“26 Кажи сега какво те води по това време.
— Нуждата, хаджи. Хаджи Трендафила, жената де, е трудна, замъчи се, пък баба Костанда — Клуцохорката, нали я знаеш? — болна, душа бере на одъра. Та дойдох да те помоля, хаджи, ако може Нехиря ханъм…
— Как да не може, даскале. Кой ще ти откаже помощ за такова нещо. — Той надникна в одаята. Нехире, чула разговора, бе обула шалварите си и вече навиваше яшмака. — Готова е жената. Сега-сегичка ще тръгнете.
— Ти няма ли да дойдеш с нас? — предпазливо попита гостът.
— За какъв дявол съм ви? Или мислиш, че ме е страх да не откраднеш Нехиря ханъм, такваз хубавица?
Нехиря ханъм се прибра късно сутринта, когато хаджи Рифат едва-едва се събуждаше. Остави на рогозката една бохча с храна и втора с дрехи и разни други подаръци, а от пазвата си извади лъскава бяла махмудия. Даровете и доволното изражение на лицето й показваха, че раждането е минало успешно.
— Какво прати аллах, момче или момиче? — запита старецът.
— Момче, хаджи, момче! — отговори жената с такава радост, сякаш самата тя го бе родила. — Чудесно здраво момче. Сава, така щели да го кръстят.
— Дюня мердивен: бири бинер, бири инер27 — каза хаджи Рифат, като мислеше за новороденото и за себе си. Той отдавна слизаше по стълбата.
… Тази нощ в Сливен се бе родил човекът, когото един ден щяха да нарекат Сава Доброплодни28…
5
Не от празнодумство говореше непрекъснато за пари. Една нужда, силна и мъчителна колкото глада, терзаеше брат Партений, човъркаше и шибаше го денем и нощем, а за нея трябваха пари, много пари. Името на тази нужда той не можеше да изрече, но съзнателно въртеше разговора все около „презрения метал“ — надяваше се, че в тези приказки бог ще го осени с отдавна чаканото прозрение как по-лесно и по-бързо да предизвика мечтания поток от акчета и махмудии в дълбоките джобове на расото си.
Прозрението обаче се инатеше, не идваше. Постепенно в гърдите на Партений се натрупа негодувание и като пестник стисна сърцето му.
28
Малко отклонение от истината — Сава Доброплодни („Автобиография“, София 1893, стр. 84) е роден три-четири месеца по-късно — на 3 декември 1820 г.