С усилени походи — все сляпо следвайки плана — руските войски на юг от Дунава се разделиха в три големи колони, които обсадиха съответно Силистра, Шумен и Варна. И всичко спря дотук — щурмовете се редуваха, растяха загубите в убити, ранени и умрели (най-много от чумата, която досегът с населението и войската на Турция бързо разпространи в цялата Втора армия), а очакваните успехи така и не последваха. Особено безплодни бяха усилията при Шумен. Турският гарнизон в този град очевидно никак не се впечатляваше, че начело на тридесетхилядния корпус, който го обсаждаше, бе застанал лично прославеният император Николай І, пожелал да украси пооплешивялото си чело с лавровия венец на герой от бойното поле. Падна единствено Варна (29 септември), където нечуваната смелост на руския войник взе връх както над фанатичната отбрана на турците, така и над дългата поредица грешки на собствените му командири.
Когато стана ясно, че с това в същност ще се приключи кампанията за 1828 година, онези в Петербург, които умееха не само да гледат, но и да виждат, започнаха да си дават сметка, че почти всичките им предварителни представи не са били нищо повече от кули върху пясък. Да, войската наистина е била много добре подготвена, но — от Наполеоновите войни насам — това е била подготовка единствено за паради и церемониалмаршове и че шагистиката234, която в последните десетина години бе поизместила ученията в Суворовски и Кутузовски дух, на бойното поле няма по-голяма стойност от сапунени мехури. Командирите й бяха, казано направо, посредствени; видният военен изследовател на епохата Епанчин235, комуто, заедно с Лукьянович236, дължим най-доброто описание на войната, след три четвърти век щеше да произнесе следната тежка присъда:
„… където на своето време Суворов учил войските да не спират пред неприятеля, а да го прегазват, където Суворов ги е учил да не пресмятат броя на баталионите, ескадроните и т.н. у неприятеля, а да го бият, без да се взират в неговата численост, сега на войската внушавали, че «за успеха трябва да имат сила двойна или в краен случай превъзходяща, та да принудят неприятеля към отстъпление.»“
За съжаление некадърността на командуването далеч не се простираше само между низшия и средния офицерски състав — сред висшия то бе даже по-ярко изразено. Изведнъж пролича, че войската е поверена на хора, които по качества — или поне по принципи на подбора малко се отличават от така охотно осмиваните доскоро турски висши началници. Една част от тях бяха получили своите постове заради твърде отдавнашни свои успехи на бойното поле (едва сега се осъзна, че Наполеоновите войни приключиха преди петнадесет години, а Суворовите — преди точно тридесет) или направо по милост: „Что за несчастная богодельня сделалась из 2-й армии!“237 — възкликнал пред списъка на генералитета й нейният началник щаб. Представител на тази твърде значителна група беше и самият главнокомандуващ Втора армия фелдмаршал граф Пьотр Христианович Витгенщайн. Наистина той беше герой от войната в 1812-а; отличи се и през войните в 1813 и 1814 години и беше начело на Втора армия още от 1818 година, минаваше и за човек с доверчив, добър и благороден характер (да не говорим за представителната му външност на потомствен аристократ), съжаляваха го, защото беше беден и с осем деца, които можеше да въведе в живота само със заплатата си и поради всичко това — впрочем и по инерция — не видяха колко е вече стар, изхабен и несамостоятелен, та му повериха прякото ръководство на войските на Европейския фронт.
Друга група военачалници — поразително сходство с унищожителите на еничарството в Турция! — дължаха висшите си постове на проявеното от тях усърдие при смазването бунта на декабристите и изтреблението им след това. Достатъчно е да споменем генерала от пехотата, командир на 6 пехотен корпус Л. Рот; през войната (включително през 1829 година, защото естествено него не го смениха) той направи твърде много и твърде груби грешки, а по характер беше такъв, че сам императорът, неговият изпълнен с благодарност закрилник, веднъж го определи „qu’il est généralement détésté“238, но същевременно се помнеше, че той имаше такива заслуги към короната, които му отредиха името на „палач на декабристите потисник на героите от Черниговския полк“239.
234
От руската дума „шаг“ — крака, стъпка. Неофициалното, но широко разпространено през епохата понятие „шагистика“ се е отнасяло за въздигането на парадната маршировка в главна цел на руската казарма.
235
Н. Епанчин — „Очеркъ похода 1829 г. в Европейской Турции“, т. І — ІІІ, С. Петербургъ 1905, 1906 г. Цитатът е от том І „Подготовка къ походу“, стр. 93.
236
Н. А. Лукьянович — „Описание турецкой войны 1828 и 1829 годов“, ч. 1–4, С. Петербургъ 1844–1847.
237
В. Д. Конобеев — „Национально-освободительное движение“ — писмо на ген. Кисельов до Закревски от 13 юли 1819 година.
239
В. Д. Конобеев — „Национально-освободительное движение в Болгарии в 1828–1830 г.“. Ученые записки института славяноведения, том ХХ, 1960 г.