В третата група, с която кажи-речи се запълваха останалите места във върховното командуване, бяха хората от стари дворянски фамилии или с такова богатство, изразено в неизбродими земи и неизчислим брой крепостници, че на тях не можеше да се откаже да прибавят и ореол на войнска слава към всичките си други притежания. Дори и да се премълчат изпълнените със суетни амбиции членове на царското семейство, списъкът на представителите на тази категория пак би имал внушителна дължина, но за всички тях нека споменем само граф Ф. П. Пален, който заради своята фанатична привързаност към режима на крепостничеството преди войната бе заслужил да управлява Новоросийската губерния и областта Бесарабия, а в началото й получи пагоните на генерал адютант и поста командир на 2 пехотен корпус.
Разбира се, ще бъде погрешно да се състави впечатлението, че абсолютно всички висши командири в Руската армия бяха некадърници. Достатъчно е да споменем имената само на главния командир на Черноморския флот адмирал Алексей Самуилович Грейг или на началник-щаба на Втора армия генерал-адютант Павел Дмитриевич Кисельов240, понижен през 1829 година в началник на оставения във Влашко — резервен кавалерийски корпус (неговите качества и изумително трудолюбие не отричаше никой, но му приписваха излишна любов към канцеларщината, увлечение по дреболиите и недостатъчно практически поглед към военното дело), за да покажем, че и в тази война не липсваха представители на най-добрата руска военна традиция. Те обаче бяха толкова малко, че не изменяха облика на цялото и не можеха да диктуват хода на войната. Естествено техният процент — и резултатите от военните действия заедно с него — би бил съвсем по-различен, ако две години по-рано император Николай І и дворцовата камарила не се бяха погрижили да изпратят на бесилката или на каторга всички офицери-декабристи, които успяха да изловят след несполучливия им бунт. Защото всепризнато е, че именно те, офицерите-декабристи, бяха „гордостта на руската военна мисъл“.
Но да се върнем на бойните театри.
През октомври времето рязко се влоши, застудя необичайно като за този месец. В руската армия се бяха погрижили всеки солдат да носи със себе си белите парадни панталони и кивера241, но никой не се бе замислил за зимно облекло, та на хирурзите се отвори доста работа да ампутират измръзнали крайници. Предварително разколебан от убягващата му бърза победа и неудобствата на лагерния живот, цар Николай не прояви никаква охота да търпи и този неочакван студ, та се отказа от военачалничеството си и отпътува. Въздъхвайки облекчено, съпроводи го неговата безбройна свита, известна под името „златна орда“ — военни съветници, щатски сановници, чиновници, адютанти, ординарци и изобщо хора, чиято главна грижа беше да бъдат забелязани от очите на господаря-император. Възползувало се от това, командуването скоро сне обсадата на Шумен и изтегли мръзнещите войски към Силистра. Видял толкова много войска под заповедите си, „проклетият Рот“, както го наричаха съвременниците му, който командуваше обсадата на Силистра, имаше желание да заповяда щурм на крепостта от три страни. Другите висши офицери обаче се възпротивиха: беше толкова студено, че по Дунава имаше ледоход — време, съвсем неподходящо за действия на открито. Като компромис генерал Рот нареди двудневна бомбардировка на Силистра с всички налични оръдия, след която (на 23 октомври) предложи на крепостта да се предаде. Отговорът на 70-годишния Серт-Махмуд паша, упорития защитник на Силистра, беше един от онези цветисти изрази, които изобилствуват в турския език. И на Рот остана само едно — да преглътне обидата и на 27 октомври да заповяда снемане на обсадата и прехвърляне на войските на левия бряг на Дунава. С това завършиха бойните действия за 1828 година.
Ето как споменатият вече Епанчин обобщава кампанията от първата половина на войната242:
„Нашите успехи в Европейска Турция през 1828 година се свеждаха към овладяване (на две големи крепости, Браила и Варна, и няколко по-малки, в заемането на Молдавия и Влашко. Зад Дунава ние овладяхме само тънка полоса покрай морето с ширина не повече от 50 версти243 и се задържахме в Провадия и Варна. Турците ни оказаха много упорита съпротива, тяхната енергия не беше сломена и затова изходът на войната трябваше да се реши с нова кампания.
… Така завърши походът в 1828 година. В същност — неудачно.“
Още когато генерал Дибич съставяше първия план за войната против Турция, вече се постави въпросът за участието на българите. И не можеше да бъде другояче — тогава (1821 г.) времето от последната война с турците не бе особено отдавнашно и мнозина си спомняха как точно преди десет години техни братя по кръв и вяра напуснаха родните си огнища, преминаха на руска страна и под крилото и началството на Русия съставиха своя българска земска войска и в нейните редове се биха с епична храброст срещу поробителите си, та не беше необходима особена прозорливост, за да се предскаже, че в една следваща война българите пак няма да останат безучастни. Ако не други, то поне бившите участници в земската войска — за тях се знаеше, че след мира с Турция не са се върнали по своите места, някои са участвували в Наполеоновите войни, едните и другите са се заселили в Русия и само чакат нов знак, за да тръгнат срещу полумесеца.
240
През войната и след нея и двамата са се проявили като отявлени българофили и сторонници за освобождението или поне подобряването на положението на поробените българи. Авторът държи да подчертае, че при оценката си за пълководческите им качества не се е влиял от тази тяхна любов към българския народ.