В шестте години до обявяването на войната запитвания и предложения за участието на българите дойдоха от много лица — от полковника от Главния щаб Чуйкович, от началника на Втора армия граф Витгенщайн, от неговия началник-щаб Кисельов (той като че ли беше от най-настойчивите), от полковник Л. Серистори, от генерал А. Ланжерон… Тези въпроси и мнения достигаха до граф Дибич и от него нататък сякаш потъваха в земята. Защото Дибич, човек извънредно гъвкав, с хладен и проницателен разум в преценките си, напълно чужд на славянската „мекошавост“, си даваше сметка доколко неблагоразумно и неизгодно (поне за собствената му кариера) е да даде път на тези запитвания и проекти. Защото имаше две повече от очевидни неща: една българска войска по самата своя същност не можеше да бъде друго освен освободителна, революционна, а на света имаше двама души, които повече от всички други не можеха да понасят думите „революция“, „въстание“, „освобождение“, независимо за кой народ и за кое кътче на Земята става дума — до 1825 година това беше царят-император Александър Павлович, а след смъртта му — неговият брат, наследник и настоящ господар на Русия Николай Павлович. Под натиска на назрелите събития и на многобройните предложения в края на 1827 г. Дибич най-сетне разисква с царя въпроса за българското участие, но го направи по такъв начин, че в рескрипта на Николай І до Витгенщайн на българския народ недвусмислено се отреждаше напълно пасивна роля, пък и изобщо за придунавските княжества се съветваше „опазване на спокойствие“.
Обаче обявяването на войната извади „българския въпрос“ от архива и отново го направи актуален. Особена тежест имаше мнението на генерал-майор С. Тучков, когото в началото на 1828 година Николай І назначи за бъдещ земски комисар на северните части на България. Тучков препоръчваше в България да се създаде временно управление от депутати, избирани „от всички съсловия във всички окръзи“, впоследствие „от числото на благонадеждните тамошни жители“ да се състави малък доброволчески отряд за борба с турските разбойнически шайки, който по-нататък да прерасне в земска войска от лека пехота, лека артилерия и конница; за осъществяването на тази своя програма Тучков предлагаше и проект за възвание към българския народ, което да се разпространи веднага след преминаването на Дунава. Предложението на бъдещия земски комисар беше много пъти обмисляно и много пъти преправяно в духа на царската политика, докато от него не остана абсолютно нищо. А в министерството на външните работи преработиха съставеното от Тучков възвание по такъв начин, че с него фактически на българите се определяше роля на пасивни наблюдатели и снабдители с храна на армията. То започваше така:
„Българи от всякаква имотност! Не се отдалечавайте от вашите жилища, поминък и занаяти. Снабдявайте армията според възможностите си с необходимото й за движение и продоволствие по всички краища!“
Думата на царя беше закон за Русия. Но още първите дни на войната показаха, че българите, своенравни и особняци, не проявяват желание този закон да се разпростира и върху тях — те не се поколебаваха да действуват на своя глава и по свои разбирания. И когато в хода на войната думата на царя и техните действия се сблъскваха, почти винаги думата трябваше да се съобразява с действията. Докато… Но сега е още рано да се говори за това „докато“.
… Едва-що руските войски влязоха в Букурещ, и във Влашко вече възникнаха два отряда на българи, които — изопачавайки руската дума „волонтер“ (валантьор), доброволец — наричаха себе си волентири и се насочиха на юг. Единият, съставен от по-бедни емигранти, имаше за началник котленеца Георги Мамарчев Буюклията244, воювал срещу турците още със земската войска от 1811–1812 година и зовящ себе си и изискващ другите да го зоват капитан — звание, което никой никога не беше му давал. Във втория отряд имаше по-подбрани хора, та затова те почти всички бяха конници и имаха по-добро оръжие. Дължаха го главно на своя главатар, българина от Сливен245 Панайот Фокиано, брат на загиналия по Заверата началник на българските доброволци на румънска земя Сава Бинбаши; воден от сляпата си жажда да отмъсти на турците за смъртта на своя брат, той бе продал богатата си къща и всички пари от нея бе превърнал в коне и снаряжение за своите волентири.
244
В книгата го наричаме Мамарчев, както е запазено името му в народната памет, макар че по-правилно е Мамарчов. В руските документи той фигурира като Георгий Буюкли.
245
Някои историци изказват съмнения относно сливенския произход на Сава Бинбаши и следователно и на брат му Панайот Фокиано. Тук се позоваваме на мнението на цитирания вече виден съветски познавач на българското националноосвободително движение от ХІХ в. В. Д. Конобеев, който пише (стр. 237): „… Панайот Фокиано, роден брат на ръководителя на българските доброволци в гръцкото въстание в Румъния в 1821 г. сливенеца Сава Бинбаши…“.