И ето, когато дивизиите от 6 пехотен корпус се готвеха да прегазят Дунава, внезапно се оказа, че командирът на корпуса генерал от пехотата Рот е предвидил всичко, само не и съоръжения за създаване на переправа. Всички, от командуващия до последния обозен, се вайкаха как ще се оправят с великата река. Точно тогава към руския лагер се проточи непознат и неочакван отряд, който отдалече поздравяваше с радостни възгласи. Бяха български волентири, конници и пешаци, тръгнали да сриват полумесеца. Те бяха „въоръжени с оръжия от най-разнообразни системи, сякаш взети под наем от военноисторическия музей, и облечени в най-разнообразни дрехи, от богато украсените до дрипите на бедняка“246, но заявяваха — и то изглеждаше вярно, — че за тях нямало нищо невъзможно, да не говорим за някакво си там прехвърляне на няколко дивизии през вада като Дунава. За „проклетия Рот“, вече видял своя провал още в началото на бойните действия, тези българи се сториха буквално пратени от небето. И въпреки височайшата забрана потърси помощта им. За забраната си спомни отново едва тогава, когато дивизиите му започнаха да преминават Дунава при Хърсово. Там, Л. Рот повика двамата живописни главатари на волентирите, Панайот Фокиано с отмъстителните, налети с кръв очи, и „капитан“ Георги Мамарчев с приличните на къдели мустаци, и с най-строг глас и заплахи за кървави наказания им запрети да следват войската на отсрещния бряг. Двамата самопроизведени началници не възразиха, дори имаха твърде почтителен изглед. Ала когато Рот премина понтонния мост с ариергарда на корпуса, на българския бряг го посрещна, все със същия почтителен изглед, целият отряд волентири — българите се бяха изхитрили да прекосят реката върху малки лодки на местни селяни, а конете си да преведат с плуване. Генералът се поколеба, но размисли, че едно започване на похода с окови и разстрели ще подействува крайно деморализиращо на войската, та стори единственото, което му оставаше — престори се, че не ги е забелязал. И още в най-близките дни Рот неведнъж можа да се поздрави за решението си. Когато корпусът му се отправи към Силистра (на него беше възложена обсадата на крепостта), „конниците-българи ходеха заедно с казаците на разузнаване, носеха анванпостова служба, пехотинците правеха пътища и пристани, отиваха с авангарда на руските войски като водачи, участвуваха в схватките с турските войски“247. А на 9 юни, когато корпусът приближи Силистра, той бе пресрещнат от излезлия из крепостта турски гарнизон; разигра се тежка, упорита, кървава битка, в която българите не само се намесиха, но и проявиха удивителна храброст, „завоювайки със своята кръв право на съществование на отделен български отряд в редовете на руската армия“248.
Като научи от доклада на Рот за участие на българи в сраженията, главнокомандуващият граф Витгенщайн се улови за главата и тръгна да пита сътрудниците си от главната квартира откъде, по дяволите, се взе този български отряд. И като не намери отговор, изпрати на корпусния командир разпореждане да прехвърли българите във Влашко и да разтури отряда им. Генерал Рот обаче отговори с втори доклад в който — колкото от признателност за 9 юни, толкова и за действията на българите след тази дата настоятелно помоли „в уважение на изнесените причини да позволите те да останат при корпуса“. И това беше първият случай, когато думата трябваше да се преклони пред действията — затруднен от липсата на войски, фелдмаршал Витгенщайн стигна до отстъпки: „Българите — писа той — могат временно да останат“…
По-нататък българите пак се държаха така, че никому не мина през ум да укори Витгенщайн или да оспори решението му. Напротив, за тях продължиха да валят възхвали: от командира на казашкия полк генерал майор Бегидов, от генерал адютант Кисельов, Отново от Рот…
И ето за какво.
Конниците на Панайот Фокиано действуваха с казашките части, охранявайки корпуса от юг, преследваха шайки башибозук и водеха сражения с редовни и нередовни турски части, попаднали в този район. Особено се отличиха те на 20 юли, когато в тежка битка разбиха и прогониха турска кавалерийска част, прекъснала пътя Силистра — Шумен. Придобили име на специалисти в този род сражения, по-късно ги прехвърлиха в Малка Влахия, където им възложиха да ликвидират турските части, действуващи в тила на Втора армия. Във всички боеве пръв от българите бе неизменно Панайот Фокиано. И когато в една жестока схватка, неговият конен отряд успя да плени няколко турски оръдия, той — нов реверанс на думата пред действията! — бе награден с високия орден „Св. Владимир“ ІⅤ степен с лента.