По същото време не стояха със скръстени ръце и пешаците на Мамарчев. Още след сражението на 9 юни на тях бе възложена специална служба по Дунава: не бе дошла още руската Дунавска флотилия, а турците разполагаха в Силистра с бойни плавателни съдове, та за да се сношават с отсрещния бряг, руските войски трябваше да правят дълъг обход чак през переправата при Хърсово; тази именно задача — да установи и поддържа връзка с левия бряг на Дунава и влашкия град Калараш — генерал Рот възложи на Мамарчевите пехотинци и те я приеха със свойствената им безгрижна самоувереност. Ден-два по-късно те вече владееха няколко турски лодки от различна големина — никой никога не разбра дали са ги взели с битка или чрез сръчна кражба — и с тази чудновата флотилия захванаха да се държат, като че реката беше тяхна бащиния. Връзката с Калараш беше най-малкото, което вършеха. Като следваха хрумванията си — чисто хайдушки по характер, — те самоволно се нагърбваха с дела, които далеч надхвърляха и задачата, и силите им. Така се стигна до оня дързък десант на трите острова, лежащи между Силистра и Калараш, редовни източници на дърва и сено за турския гарнизон, прегазиха турската охрана там и ги завладяха. Но и това, изглежда, им се видя малко, та със същата своя „флотилия“ няколко пъти проникваха зад стените на Силистренската крепост. При един от тези невероятни набези те запалиха складовете за дърва, сено и други припаси на гарнизона. При някои от другите отмъкнаха цели стада добитък и ги доставиха за храна на руския корпус, като само господ от небето видя и разбра как съумяха да ги преведат незабележимо през бойната линия. А като завладяха на абордаж няколко по-големи турски лодки, те построиха от тях салове и започнаха редовно да превозват между двата бряга продоволствие, офицери и куриери с конете им, пехотни части…
Ала най-големите си успехи постигнаха между Силистра и Русчук и то беше във времето, когато руската Дунавска флотилия вече бе пристигнала. От Русчук силистренският гарнизон непрекъснато получаваше подкрепления в хора, боеприпаси и провизии — връзка, която трябваше да се прекъсне на всяка цена. Беше извънредно трудна задача, защото освен със значителен флот, турците разполагаха и със силен гарнизон на големия остров срещу устието на р. Бота (Борча), който контролираше целия този участък от реката. Да се превземе островът със сила означаваше да се дадат неоправдано много жертви. И командуването потърси пак помощта на новоизлюпените моряци на Мамарчев.
Като се придържаха към своите чисто хайдушки прийоми, волентирите в пълна тайна промъкнаха лодките си отчасти по Каларашкото езеро, отчасти на рамене по сушата и отчасти по р. Бота и съвсем ненадейно за турците една нощ се стовариха на острова и тихо, като вълци нападнаха нищо неподозиращата турска част, от която оцеляха само осем души — нали бяха необходими „езици“ за щаба на корпуса. От тази нощ нататък връзката между Силистра и Русчук престана да съществува; не помагаха нито сила, нито хитрост, та всички турски плавателни съдове с войници, куриери или припаси неизменно ставаха плячка на българите. Така през септември те завладяха на абордаж и един голям военен кораб…
И вече нямаше как да не им бъде отдадено признание — като награди Георги Мамарчев с големия орден „Св. Ана“ ІІІ степен с лента, командуването фактически публично обяви, че български отряд не само съществува, но има и своите големи заслуги към руската армия.
Когато Втора армия приключи кампанията за 1828 година, отрядът на капитан Мамарчев също премина на левия бряг на Дунава и презимува във влашкото селище Чукурещи…
2
Българинът, пратен му от дивизията за проводник249, вече два часа повтаряше неизменно: „Дойдохме, твоя милост, ей туканцък е!“, но и сега, както и преди два часа, Корзухин не виждаше нито крепостта, нито някакъв белег за нейната близост. Когато от переправата при Хърсово (на руски този град се зовеше Гирсово) започна походът към Силистра, той водеше някаква сметка на око за изминатите версти, но после умората и еднообразието го объркаха, пък и този живописен хайдутин със своите педя-мустаци на лицето и камара оръжия в кожения пояс, който му служеше за водач, му вдъхна толкова доверие, че майорът от 31 егерски полк я заряза и остави всичко на неговото познаване на местността. Сега обаче, след поредното „Ей туканцък е“, се запита дали доверието му не е било прекалено или пък това чудновато „туканцък“ на българина да не е мярка, която отговаря на всички разстояния между сто крачки и петдесет версти…