Бяха точно в долчинката между двата хълма, когато някой съвсем близо до него произнесе на един дъх:
— Варди се бре, твоя милост!…
Офицерът не разбра думите, но инстинктивно отгатна съдържанието им. За част от секундата се извърна, видя до себе си един „волентир“ — очевидно същия, който му бе извикал, — проследи погледа му и се вцепени: на шест-седем крачки от него нелепо-весело се търкаляше и подскачаше турска граната; беше толкова близо, че Корзухин, въпреки целия хаос на вилнеещата наоколо битка, чу съскането на догарящия й фитил, ала смаян и поразен от близостта на смъртта, той само я гледаше с широко отворени зеници и загубил контрол над тялото си, беше неспособен да предприеме каквото и да било. Всичко останало продължи колкото едно мигване на окото — някой се стовари върху него и го повали под себе си, съвсем наблизо се чу адски трясък, земята под Корзухин се разлюля, после върху него и непознатия заваляха камъни и буци пръст и съзнанието на майора потъна в мрак.
Съвзе се от остра болка в главата. Попипа се и пръстите му се обагриха в кръв. Разбра — ударил го бе някой, от летящите камъни. Огледа се с потъмнели очи. Непознатият му спасител, мърморейки богохулно, разчистваше с пръсти купчината пръст и камъни, която ги покриваше. Корзухин отмести поглед нагоре, към хълма, и сърцето му се обля в радост — атаката бе продължила и без него (по-късно той щеше да представи заместника си Боголюбов за награда по този повод) и сега битката се водеше „щиком“ отвъд турската позиция.
Успя да се измъкне от пръстта, седна и огледа спасителя си. Беше един от тези чудновати български „волентири“. Мъж на неговата възраст, ще рече някъде между двайсет и пет и трийсет, с яко телосложение на селяк, русоляв, с правоъгълно ръбесто лице, което би изглеждало сурово, строго и дори малко свирепо, ако не беше смекчено от един постоянен израз на хлапашка закачливост, безгрижие, безобидна хитрина и някаква неизразима с думи смес от вироглавство и почит.
— Кто ты?250 — попита го.
Онзи го погледна бързо, сякаш размисли върху двете къси думички, и отговори с подкупваща усмивка:
— Свой човек съм аз, твоя милост, българин. Не се бой, от мен лошо няма да видиш.
Сега беше ред на Корзухин да си разтълкува отговора. После продължи да пита:
— Как тебя зовут?251
Българинът продължи да се смее, сякаш този разговор неудържимо го забавляваше.
— Васил.
Без сам да знае защо, сега се засмя и Корзухин.
— Ну что, Василий, жить будем?252
Волентирът, изглежда, го разбра, защото закима окуражително и се разкиска тъй, че разкри всичките си зъби.
— Жит, жит! — каза. Дотолкова стигаха познанията му по руски език.
Притичаха санитари, но той ги накара да останат настрана. Имаше да говори още със спасителя си.
— Слушай, Василий — произнесе бавно, като се стараеше да направи думите си по-отчетливи, по-лесно разбираеми, — искаш ли да станеш мой деншчик253?
Настъпи мълчание и в него веселостта на българина отстъпи място на незлобиво лукавство.
— Бива — рече. — Бива, ама трябва да питаме капитана, твоя милост.
— Капитана? — учуди се Корзухин. — Боголюбов, моя заместник?
— А, не — Другият подсили своето „не“ със звучно цъкане с език. — За нашия капитан ми е думата, Мамарчев. Дето вие го зовете Буюкли.
— Добре — кимна майорът. — Остани сега при мене, а довечера ще ме заведеш да искам разрешение от вашия, хм, капитан.
Срещата в същност се състоя още по видело. След този паметен бой на 9 юни турците се затвориха в крепостта, а русите, като се страхуваха от клопка, се въздържаха да осъществят пълната обсада вечерта, та се отдръпнаха малко, разположиха се на временен бивак и се погрижиха за раните и празните от сутринта стомаси на войниците. Като се оправиха с вечерята, Корзухин (превързан по такъв начин, че изглеждаше с чалма) напомни на волентира за разговора с капитан Буюкли.
252
В свободна, разговорна форма, както е произнесен на руски, изразът може да се преведе: „Е какво, Василий, ще ни бъде ли?“.