Мамарчев беше човек едър, даже прекалено едър — на това той дължеше прякора си254, — с дебели мустаци, късо подстригана настръхнала коса и остри проницателни очи, които сякаш никога не се бяха усмихвали. Мълчаливо изслуша той разказа на майора за подвига на „неговия човек“ и молбата да му го отстъпи за деншчик. А накрая отговори на пълен с грешки, но разбираем руски език:
— Излишно го хвалите, ваше благородие. — Той сви могъщите си рамене. — Момчето просто е изпълнило дълга си.
Корзухин предпочете да не спори.
— А вашето мнение за молбата ми… капитане?
— Давам ви го на драго сърце, че и малко със завист, Роман Алексеевич.
Майорът се смая. Не от свойското обръщение — от краткия си досег с българите бе започнал да привиква на техния безподобен демократизъм.
— Откъде знаете името ми? — попита слисано.
— Всеки в корпуса ви познава, ваше благородие. И мечтае да служи под вашите заповеди.
Корзухин се смути от тази груба похвала и не знаеше какво да предприеме нататък. За щастие капитанът на волентирите му помогна.
— Хайде — каза той на Васил, — отивай! — И Добави застрашително: — И мисли му! Ушите ще ти откъсна, ако чуя, че си се окепазил нещо.
Това беше цялата церемония около командироването на българина Васил в баталиона на Корзухин в 31 егерски полк. Впрочем имаше още нещо. Едва двамата, началник и подчинен, изминаха две-три крачки и новопроизведеният денщик измърмори някакво неясно обяснение, остави майора и се върна назад. От мястото си офицерът го чу да пита полугласно:
— Ха бе, капитане, що ще рече туй деншчик?
— Таквоз! — рече Мамарчев, видимо затруднен да обясни съдържанието на думата с едно изречение. — Ще служиш лично на майора.
— Да служа ли? — помръкна Васил. — Не искам и никъде не отивам, така му кажи. Аз слуга не съм бил и няма да стана. Дори и на него!…
— Глупак! — скара му се „капитанът“. — Кой ти говори да ставаш слуга? Тези полковници и генерали, дето са в свитата на руския цар, мигар са слуги? Не, хлапако, не. Помощници са му те, и то от най-доверените. Таквиз помощници има всеки началник във войската, такъв ще бъдеш и ти за майор Корзухин. — Замълча за малко, очевидно колебаейки се дали да пусне и капка катран в току-що нарисуваната каца с мед. — Е, че може да му лъснеш ботушите някой път или да изтичаш за манджата му, туй няма чак толкоз да ти повреди…
— Е, щом е така… — без ентусиазъм реши Васил и повлече крака подир новия си началник.
Късно вечерта, след като обходи разположението на баталиона и нагледа войниците си (не разпънаха палатки и щяха да спят направо на земята), майор Корзухин най-сетне приближи и до „своя огън“. Отдалеч го лъхна миризма на прясно сготвено месо, на силни и непознати, но привлекателни — подправки и той изведнъж разбра колко в същност е бил гладен и уморен. Зърна и наръч сено, върху който бе застлан шинелът му. Грижовността на новия деншчик сгря сърцето му, но той се постара да заговори, без да издава чувствата си:
— Престарал си се, Василий. Аз не съм особено претенциозен човек. — После подхвърли полушеговито, полусериозно: — При това деншчик и слуга не е едно и също нещо…
— Охо! — ухили се пак с всичките си зъби българинът. — Твоя милост си чул какво говорих с капитана…
Корзухин се отпусна на сеното, разкопча яката си, протегна крака към огъня и попипа „чалмата“ на главата си. После погледа деншчика, който в същото време сръчно сваляше котлето от огъня и отсипваше от гозбата в походното канче на майора.
— Не ти се служеше при мене, нали?
— Ами… — провлече Васил. — Отначало се уплаших, че твоя милост ще ме държи нейде назад, където са кашаварите и писарушките…
— Пък на тебе ти се иска да се биеш с турците? — прекъсна го офицерът.
— Затуй съм тръгнал. Да бия турчина, не да се тъпча с манджа…
— И после?
— После се сетих, че като бастисвахме турските топове, твоя милост търчеше пред всички. Та си рекох тогаз, че да си деншчик при такъв човек няма да гоене далеч от куршумите… — Той постави канчето в краката на майора. — Пък туй — имаше преди вид сготвянето на чорбата, — то си е в реда на нещата. При нас е така: работа ли е, кепазе човека тя не прави.
— Сипи и на себе си — покани го Корзухин.
Това беше своеобразно изпитание — нито мужик би седнал да яде като равен с равен с човек от по-висше съсловие, нито солдат — до офицер и командир. Но българинът не чака втора подкана — в ръцете му се появи пръстена паница, пресипа в нея остатъка от чорбата с парливата миризма и бързо-бързо натопи лъжица. „И ние казваме — тъжно помисли майорът, — че нашите мужици и солдати са свободни люде, а българите…“