Говореше се в тоя закон за вярност към дружината, за това, че от днеска трябва да стои настрана от пиене и жени, говореше се за дялове от ягмата, за подчинение на войводата, за всичко, което хайдутинът трябва да носи като оръжие и други пособия, а наказанието беше само едно — смърт…255 Когато изреди всичко това Алтънлъ Стоян войвода попита:
— Чу ли всичко?
— Чух.
— Заклеваш ли се да изпълниш закона?
— Заклевам се.
— Тогаз прекръсти се по християнски и сетне целуни тоя нож.
Изпълни и това Манол, пък попадна в прегръдките на войводата, който го разцелува звучно. Това повториха после всички от дружината.
— Ей така — каза му Алтънлъ Стоян, — нека усетиш, че си станал брат на всинца ни. А сега върви при Нягол. Той ще ти даде каквото се полага на нов другар от горската дружина.
Един час по-късно войводата го огледа изпитателно, пък като не намери пропуски в облеклото и въоръжението му, вдигна дружината на поход. Най-отпред крачеше той сам, след него — байрактарят Добри, а третото място в редицата хайдутите този път отстъпиха на Манол. Най-отзад вървеше Пенко от Върбица и полугласно пееше хлевоустата-песен, която сам бе съчинил за себе си:
4
Прехвърлил бе петдесетте Тахир ага, но не бе загубил ищах за плътските радости. Тая сутрин обаче излезе от харема си тъй, както бе влязъл снощи — безразличен остана и към танците, и към възбудните песни, че и към прелестите на Дургадън, дето наскоро я получи армаган от един стамбулски дост; петнайсетгодишна само беше тази Дургадън, пък владееше изтънко всичките мурафети на изкусна в чародействата и в изтънчените любовни игри халайкиня. Да, безучастен остана към всичко и цялата вечер само гали големия зелен камък на пръстена си, та Зюлфие, овехтялата, но опитна във всичко Зюлфие напъди по-младите жени — угадила бе, че тази вечер при тях бе дошъл не мъжът, а аянът и той се нуждаеше не от женска плът, а от спокойствие и тишина.
И както винаги напоследък, когато оставаше сам със себе си, Тахир ага се бе потопил в своите грижи и разочарования. За войната естествено. Защото вестите, дето идеха от другата страна на Балкана, наистина не говореха за някакви кой знае какви успехи на московците, но още по-постни бяха те за победите на полумесеца. Стари другари думаха: Нищо не била московската сила, не както в предишните войни. Хубаво, казваше си на това аянът, ами тогаз къде е нашата сила, за да сграбчим московеца за гушата и да не го пуснем, докато не изстине в ръцете ни?
Ровеше ли се в тези мисли Тахир ага, неволно захващаше да сравнява сегашния турчин и оня, който под знамето на Мурад, Баязид Светкавицата, Мехмед Завоевателя или Сюлейман Великолепния бе завладял за исляма почти целия тогавашен свят. Не, нямаше го вече оня турчин, готов на всичко за правата вяра и дирещ върховното щастие в смъртта на бойното поле. Днешният беше кеседжията от гората, дето дебне да обере чужди или свои, или затъпелия от безделие дембелин, излъскал потури от седене в кафенето — с такъв човек не Махмуд хан (да даде аллах да живее сто години!), но и Мурад, Баязид, Мехмед и Сюлейман, взети заедно, нищо не можеха да сторят.
Казваше си после и така: добре де, станали сме племе на кеседжии и дембели, ами защо тогаз не офукаряваме, защо, да речем, моят Сливен пращи от стока и богатство? И като задълба, стигна до отговора — богатството и разцвета носеха не правоверните, а гяурите. Гяурите държаха земята, търговията, занаятите и като работеха денем и нощем, за едно кафе отдих като не си даваха, с ръцете си правеха богатството.
Спомни си Тахир ага какво му разказа напоследък един стар дост. Ранен в битките при Силистра и измъкнал се през Русчук, той мина през Сливен на път за Стамбул, където отиваше да се цери. Та той му рече: „Не са само московците, Тахир. С тях са и наши гяури, българи, бият се като зли кучета… Да има чалъм, със зъби ще ни разкъсат!“ Вай, аллах, какво излиза тогава? Ако българите са направили свои не само труда и богатството, но и воинската сила…
През тези метежни размисли Тахир ага неволно стигна до спомена за някогашния си приятел, може би единствения, който бе имал между гяурите. По-точно — за последния разговор с него, преди да го прати на бесилото. Тогава Георги Силдаря изрече оная проклета дума — тътени. Тътени? Ами че ако тогава са били тътените, мигар вече е дошло времето на вихрушките и светкавиците?
Тази вечер Тахир ага мразеше нявгашния си приятел, мразеше го така, както не го бе мразил по онова време, когато го пращаше на бесилката. Защото Георги Силдаря бе запратил в лицето му едно предсказание, което години вече го тровеше. Случеше ли се да сети упадък — както сега например, — споменът за оная дума мигом възкръсваше в него. И винаги придружена с въпрос: дали Силдаровите тътени са били предвестник на днешната буря, или и днешната буря е само тътен на утрешна, още по-гибелна…
255
В същност хайдушкият закон, с който читателят ще бъде запознат тук, е известен като „Закон на Бойчо войвода“ — онзи Бойчо Цеперански, когото още съвсем млад, в началото на хайдушкия му път, читателят вече познава. Този документ дължим на Филип Тотю — намерил е място за него в спомените си (Филип Симидов (Ф. Стоянов С.) — „Прочутият Филип Тотю войвода (наречен «хвърковатия Тотю»)“, Русе 1900). За „хайдушки закони“ свидетелствуват и много народни песни, а може да се предполага, че законът в дружината на Алтънлъ Стоян войвода е бил подобен или близък на Бойчовия, тъй като хайдутуването на двамата се застъпва по време. Понеже е любопитен като документ и като предполагаме, че ще представлява интерес за любознателния читател тук ще го цитираме изцяло:
„Новият другар, преди да се приеме в горската дружина, трябва да го познава добре някой от нея и тогаз да се пусне да я види. След това той трябва да положи клетва пред войводата и цялата дружина:
1. Че ще бъде верен на другарите си и точен юнак на работата.
2. Докато е с дружината, той няма да има среща ни със своя, ни с коя да било друга жена, нито пък ще има каква и да било работа с жени.
3. Няма да пие вино или ракия или друго упоително питие.
4. Няма никога да скрива нещо от другарите си: било пари, било друго, защото всичко е общо до раздялата му от цялата дружина.
5. Длъжен е да слуша войводата, който е гласът и челото на дружината.
6. За новия другар войводата се грижи да му набави оръжие, ако няма, и да му даде пушка, нож, чифт пищови, силяхлък, чифт цървули, навуща и върви, фишеклици, барут и куршуми; като го научи да бие добре с пушката и да владей ножа си сръчно и да му набавя нужния хляб, както и отгдето се падне.
7. Войникът ще дава от дела си десетата част на войводата си.
8. Войводата не трябва да обажда ятаците си на новия другар, докато не служи безукорно поне 6 месеца в дружината.
9. Войводата трябва нощно време никога да не си води четата по пътя в гората, а денем да гледа да осъмва на високи места, от които да може да разгледва и измерва през къде ще мине нощес, със или без път, както му се падне.
Той трябва добре да познава местата, пътищата и пътеките, кладенците и пр.
Трябва да знай от забелязаните в народа звезди нощно време коя къде изгрява, къде бива в полунощ, след полунощ и къде призори, защото по тях звезди той често пъти ще налучква пътя си.
Войводата никога да не си води дружината два пъти на едно място да пие вода.
Никой от момците му да не пуши тютюн сутрин рано, докато не изгрей слънцето и докато не слети росата, защото сутрин, ако мине близо край тях дебнешком някоя потеря, лесно може по росата да угади дружината по миризмата на тютюня.
Никога войводата не трябва да си ляга, преди да провери поставени ли са стражите по двама на 5–10 крачки един от друг, от които едина спи, а след 1/4, 1/2 час събужда другаря си за смяна, ако четата е уморена, а на 1, 2 часа става смяната, ако си е починала.
Всеки от дружината трябва да носи в чантата си сюнгер в едно тенеке, вързан о него, с връвчица, който да попива до 1/2 ока вода и който сюнгер да бъде винаги напоен в тенекето, за да служи войнику да си кваси устата, когато се случи да няма никъде вода. В случай че няма вода да го напои, сутрин го повлича с връвта по росата, докато се напои, и си го прибира в тенекето.
Освен това всеки да си носи куршум или оловно топче и ако се случи да се източи сюнгера му от вода и да няма такава, тогаз да вардаля куршума в устата си и няма да усеща толкова голяма жажда.
Всеки да има в чашата си малко сладък мехлем, тефтик и няколко парцала за спиране на кръвта и вързване на раните. Освен това всеки да има в чантата си от хайдушкия корен. Когато раната е лека (без да е строшен кокал) и не може да се извади куршума от нея, обвива се в ленен парцал този корен и се турва в раната, която се усладява от него и я прави да не дава оток. После три часове ще извади кореня, ще го натопи в мляко, ако намери, ще го завие в тефтика и последния като намаже с мехлема, ще намести тъй кореня в раната до куршума.
Щом се рани някой, трябва веднага да си изсмучи раната, докато потече кръв; ако не може да стори това, да накара другаря си.
За първото спиране на кръвта трябва да се има поне една суха гъба «пърхавица», която запира кръвта лесно и после, като се отвлече настрана, да работи, както е казано по-горе.
Като се тури «пърхавицата», трябва яко да се притегне раната.
От непоправимия курварин, пияница и раздорник се спасява четата, както от издайника — със смърт. Да се освобождават живи не трябва, защото са клетвопрестъпници и стават опасни за четата. Всеки да има котки (железа с шипове за под цървулите) да не се хлъзга човек по тревата.“