… С тези мисли в главата и с омраза в сърцето Тахир ага снощи най-сетне бе оборен от съня и пак тях носеше сега, на утрото, когато, мълчалив и затворен в себе си, напущаше харемлъка.
Като влизаше в конака, налетя на векилина Узун Шерифаа, а оня разчекна уста в усмивка:
— Чака те посетител, аян ефенди. Правоверен. Носи ти хабер. От Генчо Къргов.
— Не виждам за какво се смееш — намусено каза Тахир ага.
— Ще се засмееш и ти, аян ефенди. Зер хаберът е записан на дирника на посетителя. С тояга. Така хубаво го е изписал Генчо, че ако има в сърцето ти капчица милост, няма да караш човека да сяда.
Аянът понечи да отмине, но спря и попита:
— Къде го е хванал Генчо Къргов?
— В гората, къде. Май за Катъгово ставаше дума. Нали го знаеш Катъгово? Над село Сотиря…
— Що е дирил този хубостник там, че е паднал в ръцете на хайдутина?
— Усуква и не обажда. Ама чини ми се, че е от новоизлюпените бабаити, дето си наумиха, че да си обирник по друмищата, е за всяка уста лъжица.
— Ще видим — продължи пътя си аянът. И нареди през рамо: — Кажи там, нека ми го доведат.
Беше вече запушил обичното си наргиле, когато въведоха човека. Хашлак някакъв двайсет-двайсет и пет годишен, от тия, дето бащите им ги хрантутят, докато ги поемат децата; ако бяха мирни години, щял е да си наляга парцалите, ама сега нали е война, всеки серсемин си наумява, че водата се е размътила за него, да лови риба в нея.
— Приближи! — заповяда късо Тахир ага.
Оня направи няколко крачки. Ходеше с кривата походка на човек, дето не умее да язди, а е бил принуден да мине дълъг път на седлото.
— Седни! — все така сухо нареди аянът и показа закованото о пода столче. — Седни ти казвам! — повтори по-високо, като видя, че оня не проявява охота да изпълни заповедта му.
Седна. Видя се, Генчо Къргов добре си бе свършил работата — разпалени въглени да имаше на столчето, посетителят нямаше да изкриви лице по-страдалчески.
— Разправяй сега! — продължи да нарежда Тахир ага. — Разправяй от игла до конец. И направо, без уйдурми!
Такава излезе работата, както Узун Шерифаа я мислеше. Юнуз Бекироглу, тъй се викаше бабаитът, беше син на среден чифликчия от Аладагли257. Не бил нито хаймана, нито побойник, ама нали напоследък все се приказвало как този или онзи натрупал бая сухи пари ей така, от два пищова в ръцете и малко клечане край друмищата, та на Юнуз и трима негови кафадари им се дощяло също да си изпитат късмета. Отначало им провървяло — де кемер ще пипнат, де добиче ще отмъкнат, де човек ще отвлекат, та сетне откуп да искат…
— Гяури ли нападахте? — прекъсна го на това място аянът. — Или и правоверни?
— А, само гяури — с подозрителна бързина отговори Юнуз Бекироглу.
Та алъш-веришът провървял, но то било само до вчера. Защото както си стояли на пусия и безгрижно си лафели, изведнъж седем-осем души наскочили около тях с касатури в ръце, разнесли се: „Силяхларънъзъ атън!“258 и глухи удари и докато се усетят, четиримата бабаити се видели без оръжие, без пари (ония им отмъкнали цялата ягма) и вече наредени един до друг на земята като кебапчета. Тогаз излязъл един от нападателите, явно им бил сердар. Нито висок, нито нисък, дълголик, избръснат тъй, сякаш ей-сегичка е бил в ръцете на берберина, с подстригани мустаци и леко гърбав нос.
— Каза ли си името? — попита Тахир ага.
— Каза го. Генчо Къргов войвода. — Юнуз Бекироглу го произнесе с нещо средно между страх и уважение. И прокле: — Намъ нишанъ калмасън!259
Та Генчо Къргов ги разпитал кои са и що са, после подвикнал на едного от хората си — Колю Папареца се викал, който минал и с по един замах на касатурата си оставил първите трима с по едно ухо по-малко. Случило се, че Юнуз бил четвърти и пред него войводата спрял ръката на Папареца. „Искаш ли и ти да носиш саде едно ухо на главата си?“ — попитал. Какво да отговори Юнуз, кой иска таквоз нещо! Тогаз Генчо Къргов рекъл, че ще кандиса да му остави ушите, ала срещу един хубав пердах и срещу дума, че Юнуз ще дойде да предаде на аяна хабера на войводата. Така и станало. Пачата, друг от хайдутите, тъй добросъвестно свършил първата работа, че задникът на Юнуз станал само синини и кръв.
„Ще съжаляваш, че не си избрал да ти отрежат ухото — помисли Тахир ага. — Ония, едноухите, барем ще живеят…“ А гласно каза: