— Уплаши ли се от войводата?
— Уплаших се.
— А не те ли беше страх, че от мене може да изпатиш повече, отколкото от Генчо Къргов?
Мълчеше оня, но и потъмня. „Ясна е работата — помисли аянът. — От Генчо Къргов, Кара Танас, Цоню Брадатия или Алтънлъ Стоян се плашат повече, отколкото от цяла дузина аяни.“ Запита се: „Аджеба вярно ли е, че хайдутите са по-опасни от мене?“ И сам си отговори: „Ба, поне за Юнуз Бекироглу хич не е вярно…“
— Какъв е хаберът, дето ми прати по тебе войводата?
— Да не си го гонел повече, тъй поръча да ти кажа. Да не си го гонел, зер отивал на север, при московците. И наскоро щял да дойде с тях, сам да те потърси.260
„Доживяхме го — каза си Тахир ага, като си спомни снощните си размишления. — Правоверните крещят: «Москов гелийор!»261 и презглава бягат на юг, далеч от войната, а гяурите зарязват всичко и отиват на север, за да се съединят с московците и в най-лютите боеве да се бият като зли кучета… Аллах, аллах, къде отиваме?“
Изглежда, се бе унесъл по-дълго в мислите си, защото когато се опомни, тютюнът в тюмбекето отдавна беше изгорял, а Юнуз въртеше очи неспокойно. Тахир ага понечи да остави кехлибарената захапка на наргилето, но се отказа, задържа я — щеше да има нужда от нея.
— Слушай сега, Бекироглу Юнуз — каза той и гласът му беше почти ласкав. — За нескопосното ти кеседжийство мога да ти простя — не е то проста работа и за един ден не се учи. Мога да ти простя и туй, дето вместо да останеш без ухо, си избрал на хайдушкия главатар улак да станеш. И само за едно прошка няма: дето си се показал кръгъл серсемин.
— Защо, аян ефенди? — простодушно попита Юнуз. — В кое виждаш серсемлъка ми?
— Дето си дошъл при мене. Като те е пуснал Генчо Къргов, трябвало е да си плюеш на петите и право в Аладагли да се озовеш.
— Ами ако Генчо Къргов…?
— Какво Генчо Къргов? — повиши глас Тахир ага. — И от сянката му ли се плашиш бре? Ами че нали той сам ти е рекъл, че заминава далеч от тука? Ей това е, дето няма да ти простя. Сега разбра ли ме?
— Разбрах — произнесе с безкръвни устни Юнуз Бекироглу.
— Е, щом си разбрал, тогаз за всичко ще се сърдиш на себе си — рече Тахир ага и с кехлибарената захапка чукна тасчето на стената.
Пропадане на пода, зловещ вик, глухо тупване, скриптеж на връщащия се капак — вече до втръсване познати неща. Тахир ага остана на мястото си и дълго дълго гледа с разсеяни очи столчето, изправило се отново пред него, но вече празно. Кой знае, може би не трябваше да затрива младия Юнуз. Че ако реши да трепе всички правоверни, дето продават бабаитлък на дребно, а треперят пред московците — и пред българите заедно с тях, — аянът комай ще има нужда от хумба, колкото целия Балкан. Но като размисли, той не изпита никакво съжаление. Защото честно призна пред себе си, че бе убил Юнуз не заради евтиния му бабаитлък, а понеже чрез страха си негласно бе поставил Генчо Къргов много по-високо от него, войводата на Сливен и казата.
Ех, стисна юмруци аянът, няма ли да дойде най-сетне буюрултия за него, че да отиде там, на войната, и да покаже на тия бъзливи чакали как се воюва за исляма. И ако трябва — и как се мре за него!…
— Тътени ли, Силдар? — закани се той гласно. — Ще покажа аз за кого са тътените!…
5
У Васил се бореха две противоположни чувства.
Едното, разумява се, беше войнствеността; носеше я той в кръвта си, тази войнственост, иначе, ако не беше тя и примесената с нея омраза към гаджалите, никаква причина нямаше да си зареже хубавата работа в мошията262 на домнул263 Щефан Радукану и да тръгне подир капитан Мамарчев. Не че търсеше някакви прослави, ами ей така, просто го пареха ръцете да пердашат турчина, където и колкото му падне. То, ако погледнеш, войната не предлагаше кой знае колко възможности за пердах — ето, обсадата на Силистра се затегна и лека-полека се превърна в едно досадно клечане — амуджите си клечат в града и по табиите, русите клечат по окопите и землянките, да ти баялдиса душата от бездействие. Само българите все си намираха работа. За конниците на Панайот Фокиано се чуваше, че шарели навред между Дунава и Шумен и къде по заповед на голямото началство, къде на своя глава, ала ден покой не давали на своите пали. А за людете на капитан Мамарчев да не говорим. Заговореше ли се за тях (а капитан Мамарчев се грижеше да не остави ден без повод за говорене), от сърцето на деншчика капеше кръв — анджак за такива битки бе избягал той от мошията, пък на̀, наложи му се да си кротува настрана от тях…
Второто чувство беше непрекъснато растящата му привързаност към майор Корзухин. Човек можеше да се чуди и мае на тази негова привързаност. Защото Васил бе измесен от такова тесто, че не търпеше чужда власт и чуждо господство — ни на турчин, ни на чифликчия, ни на офицер. Нямаше нужда да са зли по нрав или да са извършили нещо лошо, за да чувствува Васил неприязън към тях; достатъчно беше, че имаха власт над него. И като дойде на служба при Роман Алексеевич Корзухин, той, както се познаваше, беше убеден, че туй ще трае от ден до пладне. Но минаха дни, сетне недели и месеци, а той не можеше да изостави майора.
260
Исторически вярно — когато научил за войната, Генчо Къргов с цялата си дружина действително напуснал Стара планина и се отправил на север при русите. „Нам сочеха Силистра — казва той в спомените си, — та без да дирим водачи и пътища, в надежда на бога и нашето оръжие се упътихме към Дунава.“ И те наистина скоро се присъединили към една казашка част, в която ги използували като проводници.