Помогна му Васил да слезе в землянката. Майорът с несигурни пръсти разкопча яката на китела си и не седна, а се строполи върху одъра.
— Нищо страшно не е това, твоя милост — разчевръсти се около него деншчикът, но избягваше да срещне погледа му. — Настинка ще да е. Ей-сегичка ще ти запаря чаец. Един горещ чаец и една черга отгоре, ще се препотиш и утре няма и да помниш, че те е тресло.
Но когато поднесе канчето с чая, видя как очите на офицера са размътени — мътилка имаше в тях, каквато не се явява от проста простуда. А също и посинелите уши, нос и устни… Корзухин не можеше да държи канчето в ръце, та Васил се захвана да му налива с лъжица парещата течност в устата, както се храни пеленаче. И пак като на пеленаче му говореше утешително:
— Недей да имаш страх, твоя милост. Нищо и никаква настинка е туй, ще видиш — за един ден ще й видим сметката. Сам Цар Николай ще те хареса, като те види утре…
Какво ли му стана на този Роман Алексеевич? Щом чу последните думи на деншчика си, той отблъсна канчето с чая и заприказва с трескава възбуда на болен и навремени с налудничав кикот:
— Тъй, тъй, цар Николай, императорът всерусийски и бащица наш… — Неочаквано запя, като извиваше гласа си по попски: — „И сохраниии благовернаго царя нашего Николаааяяя…“ — После клюмна отново. — Що знаеш ти, Василий, щастливо дете на природата, що знаеш ти за света? Роб си ти на турчина и имаш една едничка мисъл „Дядо Иван ще ме отърве, ще ми донесе свободата.“ Така ли е?
— Така е. — Васил хем казваше истината, хем бързаше да се отърве от мътния въпросителен поглед на офицера.
— И кой е дядо Иван? Цар Николай?
— И той. И ти. И цялата войска. Всички сте дядо Иван.
Корзухин отново се заля в нездраво, хихикане.
— Тъй, всички ние. И мужикът в солдашката униформа, дето е десет пъти по-роб от тебе. И царят, който разстреля на Сенатския площад… — Той скочи на крака и вдигна ръка за почест. — Бестужев Александър, Бестужев Михаил, Шчелин Растовский… Пооолк, смирно! Построй карре! Пли!… — От очите му рукнаха сълзи. — Братя, да смъкнем позора от лицето… Русия не заслужава, братя… Долу крепостничеството, долу строят на съсловията, равенство на… Не! — размаха юмрук нанякъде. — Не! Трябва да почнем от царя, Луцифера на мракобес… Долу царят, да живее републиката, братя!…
Васил постепенно се съвземаше от първоначалната уплаха. Чуваше той страшните слова на майора, па отиде и затвори капака на землянката, после се върна, седна и спря замислен и пълен с грижа поглед върху размахващия ръце Корзухин.
— Московският полк? Да се разстреля с картеч! Черниговският полк? Да се разстреля с картеч! Вятският полк? Картеч!…
— Добре, твоя милост, добре, успокой се!…
— Пестел? Да се обеси… Муравьов-Апостол? На бесилото… Каховски? Бесилка… Бестужев-Ромин? Бесилка… Рилеев? Ооо — изплака офицерът, — Рилеев… — Корзухин произнесе няколко стиха на руски264, които Васил не разбра. Тук силите на болния се изчерпаха и той падна като подкосен на одъра. Прошепна с горчив присмех — Батюшка цар… — И това бяха последните думи, които можа да изрече.
Васил го понагласи на одъра, метна отгоре му шинела, пак седна срещу него и се замисли. Час по-късно, когато дойде някакъв вестовой и попита за майор Корзухин, Васил, без да трепне го излъга в очите, че майорът от сутринта е излязъл на позицията и не се е връщал никакъв.
А вечерта, когато мракът и сънят притиснаха бивака, довлече отнякъде една каручка, натовари в нея безчувствения Корзухин и като се впрегна на мястото на кончето, изчезна в тъмнината.
6
Двамата, баща и син, седяха един до друг в тесния посрещник на къщата и с грижа в очите проверяваха тефтерите: войната си искаше своето и не само го искаше, но и го вземаше — на този чифлик уж събирали юшура, а то омели хамбарите до последно зърно, на другия отмъкнали добитъка, на третия лозята останали непрекопани, та не родили, търговията и тя бере душа… Така нерадостни ги завари Малама.
Щеше да я изхока Димитраки чорбаджи и да я прати да си гледа работата, но се прекъсна — спря го необикновеното изражение върху тантурестото лице на жена му.
— Хайде! — подкани я. — Казвай, каквото имас да казвас!
И за днешния ден това бяха последните му думи на „елински“. Защото Малама носеше такава вест, че…
— За болестта на братаницата ти — рече жената.
В последните дни Божура беше легнала болна, та в къщата се извървяха един бьолюк знахарки, билкарки и баячки.
— Е, хубаво де — каза Евтим. — Ще й познаят ли най-сетне болестта?
264
Кондратий Фьодорович Рилеев (1795–1826) — бележит руски поет, представител на революционния романтизъм. Виден деец на декабристкото движение, след погрома на въстанието в 1825 г. бил осъден на смърт и обесен.