„Всичко, каквото е на небето и земята, пее хвала на бога. Той е мощен и добър. Негово е царството на небето и земята. Той дава живот и праща смърт. Той е всемогъщ. Той е първият и последният. Явният и скритият. Той знае всичко. Той е, който е сътворил небесата и земята в шест дни и тогава се е изкачил на своя престол. Той знае онова, което влиза в земята, и онова, което излиза от нея; онова, което слиза от небето, и онова, което се изкачва към него. И той е с вас, където и да бъдете. Защото бог вижда онова, което вие вършите. Негово е царството на небето и земята. При бога всичко ще се върне. Той прави нощта да наследява деня и денят — нощта. И знае най-скритите кътчета на човешките гърди…“265
Като изчете това, очакваше, че човекът ще го почне да го налага, но напротив — освен алтъните, получи и благодарност. А работата не свърши дотук — пак след дълги молби, клетви, увещания и още пет алтъна („Аллах, аллах, какъв беректелия занаят било да си ходжа!…“) старецът прие да изпълни и другата молба на ямболлията; да направи муска за болното момче. Прие, но рече, че ще стане към пладне; знаеше, че в муските се зашива хартийка с някакво свято изречение, та смяташе да прескочи до някой познат ходжа или имам за съвет. Но не щеш ли, човекът разпрегна точно пред портата му, та му отряза пътя.
Дълго мисли хаджи Рифат и безброй пъти посегна към Корана, а най-сетне седна и надраска, със ситни знаци заклинанието. Измисли го сам и за него беше поне сигурен, че и да не е лековито, положително е, пълно с истина „Дюзелирсе яшаяджак, дюзелмезесе йоледжек“266…
Заминаха си хората, а той се видя господар на цели десет алтъна — такова богатство не само не бе държал в ръка, но и не беше зървал от памтивека! Толкова се развесели, че запя, улови смаяната Нехиря ханъм и като щракаше с пръсти, заигра кючек около нея. Таман тя щеше да се съвземе и да го удави в нов порой от мърморениците си, той я изпревари, изскочи навън и бързо хлопна портата подир себе си.
Тръгна тогава из града хаджи Рифат и се разплати с всички, за които помнеше, че им е борчлия. Обходи после чаршията и накупи толкова неща, че се наложи да наеме две чирачета, за да ги отнесе до къщата си в Ески Намазгях. А когато жена му изригна кош ругатни, че е хвърлил толкоз пари, той неочаквано й отговори с възторг и завист:
— Щастлива, прещастлива си ти, о, жено!
Объркана от този негов отговор, Нехиря го погледна подозрително.
— Щастлива? Аз? — Той кимна утвърдително. — И защо?
— Защото Пророкът е посветил на тебе цяла сура от Корана.
— На мене? — Нехире се смая окончателно. — И коя е тая сура?
— Казва се „Жената, която се препира“267.
На деветата секунда, след като рече това, хаджи Рифат бе отново на улицата. Защото дългият брачен опит го бе научил, че в подобни случаи на жена му са нужни десет секунди, за да се съвземе.
До вечерта не се прибра у дома си. Заръча по едно кафе за всички в кафенето на Мустафата, пусна тлъст дар за джамията Ямалъ оглу, когато влезе в нея за следобеден намаз, пазари се надълго и нашироко по Тевната чаршия и Туз пазар за такива работи, дето хич не го интересуваха, купи си и яде каквото му попадна пред очи, докато изпита тежест в непривикналия си стомах…
… А когато в гъстия здрач на припадащата лятна вечер се прибираше по пустите улици отново към къщи, зърна някаква жена, приседнала с гръб до един дувар. Отмина я — помисли я за просякиня, а той комай никога не бе имал възможност да спуща милостиня в паничката на божек, та му липсваше привичка за това. Отмина я, но тогава се сети, че днес не е ден като другите дни, извади две лъскави акчета и се върна назад по стъпките си. И тогаз я позна. Беше братаницата на Димитраки чорбаджи, първенеца на сливенските християни, и дъщеря на оня чорбаджи Стефан, с когото на времето хаджи Рифат се имаше.
— Божуро! — ахна той. — Ти ли си, къзъм? Или старческият ми акъл съвсем е изфирясал?
— Аз съм, дядо хаджи — отвърна Божура уморено, но спокойно.
— И за какъв дявол клечиш тука?
— Ами така, каталясах, та седнах да си почина.
— Друго те питам аз. Защо не си си у дома?
— Скарах се с чичо и…
— И той те изпъди? — ядоса се старецът. — Бисмиллях! И защо?
— Колкото той ме изпъди, толкова и аз сама си отидох. — Тя се поколеба. — Мома съм, дядо хаджи, пък съм трудна. И не се съгласих да пометна.
— И стигна дотук?
— Мислех, че имам много приятелки. — Божура направи неопределено движение. — На доста врати почуках днес, никой не ме прие. Едни не искат невенчана жена да роди под покрива им, други направо ги е страх от чичо Димитър…
266
„Ако оздравее — ще оживее, ако не оздравее — ще умре“ (тур.). Това „мъдро“ изречение действително е бивало използувано като текст на муски.