Едва сега старецът осъзна, че през цялото време бе говорил на момичето така, отгоре надолу, като че тя наистина беше сетна просякиня.
— Стани! — каза й с нещо като строгост в гласа. — Стани!
Тя бавно се изправи. Висока и стройна, почти с една глава надвишаваше стария човек.
— Какво искаш от мене, дядо хаджи?
— Искам отговор, къзъм. Слушай, ти си родена и отраснала в господарска къща. Можеш ли живя и в сиромашка?
Истинският смисъл на думите му някак бавно, прекалено бавно достигна до умореното й съзнание. А когато го проумя, той стопи твърдостта, която я бе крепила през целия ден. От очите на младата жена бликнаха сълзи. Тя се хвърли на колене пред стареца и притисна глава до слабото му тяло.
— О, хаджи Рифат… — изплака. — О, хаджи Рифат!…
Той прекара ласкава длан по косите й.
— Стани, къзъм, стани, изправи се. — Беше трогнат не по-малко от нея. — Паднала си — майната му, ще се вдигнеш отново. Запомни от мене „Дюшмез-калкмаз би-р аллахдър“268.
Старият човек я прегърна с костелива ръка и като продължаваше да й шепне утешителни думи, поведе я към дома си. А там Нехиря ханъм я посрещна така, сякаш цял живот я е чакала…
Тази беше първата нощ на Божура в новото й семейство.
На сутринта в Сливен се разчу: нощес Жечка чорбаджи Стефанова се обесила на гредата в стаята си.
На погребението й — потулено и безшумно, както се погребват самоубийците — Димитраки чорбаджи заръча на верни ратаи да не допуснат Божура да се прости с мъртвата си майка. Но ратаите останаха без работа — клюката за Жечкината смърт стигна до прага на хаджи Рифатовата къща, но не можа да го прескочи; старецът се погрижи да спре до там. И доста по-късно каза лошата вест на Божура, смотолевяйки майчиното й име и нещо като: „Бог пожела да я прибере при себе си…“
7
— Няма ли в тая къща кой да почерпи по една ракия бе? — провикна се по едно време Мавроди Коджакара.
Пею Смеденов щеше да издума нещо от рода на: „Не е дошло още време за черпене“, но Трънка го сряза с поглед.
— Тъй ами! — отговори вместо мъжа си и тръгна да намери ракията. — Ракиено време е…
Цялата работа беше в това, че както по-късно Мавроди се шегуваше, Бяно беше съвсем сдрефил. Шетнята в къщата го бе напълно объркала — тайнствената и по своему тържествена шетня на жените, важните им лица, когато влизаха и излизаха от собата, хараниите с вода, къкрещи над огньовете в двора, тефтикът и другите кърпи, които се появяваха в ръцете на жените и пак изчезваха, всичко това създаваше една обстановка, сред която той, уж корав и силен мъж, изглеждаше безпомощен и (пак израз на Мавроди) сащисан. А когато от собата започнаха да се чуват провлечените викове на Яна, Бяно вече окончателно изпадна в това свое състояние на безпаметен смут.
Трънка внесе ракията и мезетата и със себе си въведе и хаджи Людскан — и той водеше жена си да помага при бабуването. Сигурно Трънка му бе подшушнала нещо навън, та той се престори на сляп за объркването на стопанина, нито изрази изненада от тази ракия по никое време.
Пийнаха по глътка и хаджи Людскан, уж да разсее Бяно, рече:
— Чухте ли тоя маскара, Димитраки чорбаджи, що е сторил?
— Маскарлъкът не е само негов — каза Коджакара. — А и на всички лицемери и бъзливци, дето са й отказали подслон…
Трънка видя, че брат й, още замаян от онова, което ставаше в къщата, не даваше ухо за разговорите на мъжете. Напрегна се да намери как да промени овреме разговора, но умът й не роди нищо. А в същото време мъжът й, както е думата, наля масло в огъня:
— За какво хортувате бе, хора? Нищичко не ви разбирам. Какъв е тоя маскарлък, дето го е сторил Димитраки чорбаджи?
— Какъв ли? — отговори хаджи Людскан. — Напъдил вчера братовата си дъщеря. А нощес майка й, Жечка Стефанова, се обесила.
— Коя бе? — продължи да пита Пею Смеденов. — Да не е Божура?
— Коя? — събуди се Бяно. — Коя рече?
Трънка така сплете пръсти, че ставите й изпукаха.
— Болките на Янка зачестиха. Гаче ли скоро ще се освободи…
Бяно остана глух за това нейно вметване.
— Коя рече, хаджи? — сега не говореше, а крещеше.
— Божура Стефанова. Тоя мръсник Димитраки я натирил.
— Я разкажи, я разкажи! — подкани Пею, който не разбираше отчаяните знаци на жена си.
Хаджи Людскан разказа, каквото знаеше. И завърши:
— Това е. Димитраки я изгонил. И оттук захваща една, дето да се чудиш за корене ли е Божура, за оплакване ли.
— За корене ли? — попита Бяно; личеше, че е съвсем искрен в почудата си.
— А, как щяло да е за корене! — отвърна му Пею. — Това в корема й да не е дошло така, от Светия дух, както на Богородица?