— Срамна, срамна е тя — обади се Мавроди.
— Ти бе! — сопна му се неочаквано Трънка. — Ти пък от кога стана такъв добронравник?
— Не ма, Трънке. Думата ми беше за друго. Момичето отишло при всичките си дружки подслон и закрила да дири. И при вашата братовчедка Зафирка отишла, внучката на дядо Танас Нишанлията. Никой не намерил в къщата си две крачки място за прокуденицата. И Зафирка също.
— Аз турски много-много не отбирам…
Силен вик долетя откъм собата и прекъсна изречението на Пею по средата. Бяно извади шарена кърпа и избърса челото си. И само Трънка разбра откъде се бе намерила тази пот в хладната одая…
— Та какво с твоя турски? — попита хаджи Людскан.
— Едва го ломотя с мливарите, думам — продължи Пею, — ама една тяхна приказка зная: „Кенди дюшен агламаз“.269
— Що искаш да кажеш? — озъби се насреща жена му.
— Ясно е какво иска да каже — рече вместо него хаджи Людскан. — Можеше и да не си трошиш езика на турски, нашата „Кой каквото е дробил, това сърба“ не е по-лоша. Тъй ли е, Пейо?
— Точно тъй.
— Точно тъй ли? — повиши глас Мавроди Коджакара. — Мигар искаш да кажеш, че ако Божура Стефанова беше почукала на твоята порта, ти също щеше да я изпъдиш като куче?
Пею Смеденов опули очи, сякаш не проумяваше как се е намерил човек, който да гледа снизходително на така опозорена жена.
— Че моят дом да не е бардак бе, та да става подслон на разни гювендии?
Бяно се наведе застрашително напред. Ала за разлика от преди, Трънка този път успя да предвари бурята:
— Я си събирай езика зад зъбите! — изхока тя мъжа си. — Когато било да оплюеш човека, не си бил чак толкоз бос в турския, а? Бардак, гювендия… Когато ще си отваряш устата, първо помисляй за кого ще изпадне дума от нея. Нито нашият дом е бардак, нито Божурка Стефанова е гювендия, тъй да знаеш.
Навярно нямаше втора жена в Сливен, която да би дръзнала така да среже мъжа си. Но Трънка всички я познаваха, та нейното репчене не направи впечатление никому.
— Аз съм на Трънкиния акъл — каза Мавроди Коджакара. — А ти, хаджи? Ти как я виждаш тази?
Хаджи Людскан изчака да заглъхне поредният вик от собата.
— Не знам — сви рамене той. — Не мога да отсека така, с едно слово. От една страна си думам, че за всяка грешка трябва да има и прошка и че не е редно млада жена да се изхвърля като парцал на улицата, да се осъди на несрета. Ами че тя можеше да стане играчка в ръцете на първия катил, който я срещнеше…
— А другата страна, хаджи? — попита Пею Смеденов, който се бе видял да остава сам срещу всички.
— Има и друга страна — въздъхна непресторено хаджи Людскан. — Баща съм на момчета, ама и на момичета. Божура Стефанова аз не познавам. Но и да я познавах, и близка да ми беше, щях много да се размисля. Защото не ми е все едно дали под един покрив с моите момичета ще се приютява и пример, който не би ми се щяло те да следват.
И пак сториха място в разговора за едно стенание на Яна.
— И какво е станало с братаницата на Димитраки? — попита Бяно. — Знае ли се участта й?
— Как не — отговори Трънка и за пръв път показа, че мълвата не е отминала и нея. — Един турчин се е показал по-християнин от всички сливенски християни. И я прибрал от улицата.
— Хаджи Рифат — добави с добродушна усмивка хаджи Людскан. — И сабахлен разправял в кафенето: Където двама гладуват, все ще се намери залък за трети…
— Шшшшт! — сложи пръст до устните си Трънка. — Тихо! Оттатък май е…
Оттатък наистина бе минутата на великото тайнство на начеващия се живот. Зачестиха викове, изпъшквания, неразбираема тупурдия и най-сетне Силдаровият дом се огласи от врясък на новородено.
— Честито, бате! — първа в одаята се опомни Трънка. — Честито? Баща си вече!…
След нея всички заговориха в един глас. И още се надприказваха, когато на вратата цъфна Неда, ухилена до ушите.
— Пею и Мавроди да не вирят нос! — извика. — И Бяно е мъжки баща!
Нова гълчава, още по-весела, изпрати думите й. Мавроди даже извиси глас и запя:
Трънка побутна брат си по рамото:
— Хайде. Не се пули такъв — оттатък ще те водя. Да си видиш рожбата. Че и Янка да видиш.
Когато се появиха в другата стая, четири-петте жени, които се суетяха там, се отстраниха. Бяно видя най-напред Нехиря ханъм. Тя правеше нещо в едно корито и като го забеляза, вдигна ръце. Почти закрито в шепите й, толкова дребно беше, се червенееше и приплакваше детето. Бяно го погледа, после премести очи на менсофата. Яна, завита с чаршафи, със залепнали върху челото потни коси, му се усмихваше безсилна.