— Бяно — прошепна тя, — кажи, че си радостен, Бяно!…
Все така вдървен (на другия ден из Сливен щеше да се приказва, че си бил глътнал езика от мъжка гордост), той пристъпи до менсофата и прекара длан по мокрите коси на Яна.
— Хайърлъсъ олсун270, Бяно Абаджи — провикна се през яшмака Нехиря ханъм. — Да е жив и здрав новият Георги Силдаря!
— Георги ли? — попита все още унесен Бяно. — Че защо Георги?
— Как защо? — рече една от жените. — Да продължи името на дядо си.
Замълчаха. Другаде бащите презглава бързаха да дадат име на сина си, пък този тук… Трънка се опита да му помогне:
— Че нали нашият Георги вече го продължи?
— Руско тогаз, Руско — рече друга от жените. — На бабалъка…
Бяно погледна объркан жена си.
— Боян ще го наречем — с неочаквана твърдост каза Яна. — Не на дядовците — на баща си името нека да носи. — На най-добрия баща на земята…
Беше необичайно — рядко се случваше да кръстят дете на името на жив баща, — но това решение внесе облекчение, а заедно с него и оживление в собата. Заваляха поздрави и пожелания. Трънка отново смушка брат си и му посочи коритото. Като не я разбра, тя излезе навън, върна се и хвърли във водата една златна махмудия.
— За тебе, бабо Нехиря! — рече бодро и радостно. — За тебе, че донесе мъжка рожба в този дом!
Това беше повече от достатъчен, „царски“ бакшиш, та затова всички се почудиха, когато видяха Бяно да вади още една махмудия.
— Вземи, Нехиря ханъм, вземи! И човешката доброта може да се превърне в злочестина, ако върви ръка за ръка с немотия…
Другите щяха да припишат и щедростта, и това объркано слово пак на Бяновата гордост, че е станал баща на мъжко дете.
Единствената, която го разбра, беше Трънка.
8
— Отваряй си зъркелите бе! — скара му се полугласно Нягол, който крачеше зад него. — И туй ми било твой вилает… Ще се хързулнеш надолу по урвите, та сабахлен няма да намерим и едно копче от тебе…
Три месеца вече, всичкото време, откакто Манол беше в дружината, из главата му не излизаше мисълта за Божура. И с всеки изминат ден тази мисъл толкова по-силно го завладяваше, че напоследък — както при този поход например — честичко заприличваше на ония, дето ставали нощем и ходели по покривите. И не виждаше твърде къде стъпва…
Цели три месеца нито получи, нито успя да прати хабер на Божура. Пътят на дружината не го отведе към Сливен, пък и не се случи сливналия, християнин или турчин, да му се препречи, та от него, подпитвайки издалеко, да измъкне вест. А и неопитен като всеки неженен мъж, той не знаеше дали трите месеца, заедно с неизвестното време преди това, са достатъчен срок, за да проличи на една жена, че е бременна. И се губеше в догадки. Първо по това — бременността дали е проличала. Второ — какво ли се е строполило върху главата на Божура след бягството му. Трето… Четвърто… Пето… Имаше още много въпроси — не намираше Манол отговор за тях, та затова те денем го държаха като в сън, а нощем гонеха съня от клепките му.
Не веднъж и не дваж той решаваше да сподели всичко с войводата и да потърси от него съвет. Понечваше да го стори и все се отказваше — възпираше го клетвата. Как да говори на Алтънлъ Стоян за Божура, когато хайдушкият закон въздигаше до най-грозно престъпление всякаквите връзки с жени? Така се и остави да бъде влачен от събитията, да се носи като треска̀, подмятана от вълните, и да прехвърля от ден на ден и от днес за утре въпросите, дето чакаха отговор от него.
Имаше и друга причина да не заприказва войводата за кахърите си — сам виждаше, че Алтънлъ Стоян не му беше до лаф-мухабети за жени и неродени деца. Какво ги прихвана агаларите, не можа да се разбере (причината в същност беше една буюрултия на Високата порта до всички санджакбейове и аяни за прочистване Балкана от хайдутите, дето пречат на редовната връзка и подвоза на храни и снаряжение за войските), но Тахир ага комай бе пощурял напоследък, та бе напълнил Сливенския балкан с потери. Такова чудо нито старите хайдути, нито сам Алтънлъ Стоян помнеха — хайките и пусиите така зачестиха, че и за опитните „горски пилета“ стана трудно да се проврат между тях. Наистина дружината оцеля, опази се, ала загуби някои от най-сигурните си убежища: башибозукът на Тахир ага удари Зеленич и държеше там постоянно до стотина души, при Равна дружината едва се изплъзна от хитра пусия, сега я прогониха и от Сайганското изворче271… За разпръсване по селата и дума не можеше да става — такова дебнене беше, че щяха да ги изловят като зайци. И войводата се чудеше как да спаси людете си…
271
Изворът на Сайганската река, който се намира западно от Котел, между Котел и с. Стара река.