Тогава Манол се строполи на един камък, улови глава с две ръце и горко заплака…
Прав и с незавързани ръце, но разоръжен и с клюмнала глава, на осмия ден след описаните събития Манол стоеше пред друг от прочутите войводи — Кара Танас. Не беше разговор това, което се водеше край чудните скали и пещери на Злостен274, а съд. Кара Танас, седнал отпуснато върху един камък и подпрял широки мазолести длани на дръжките на оръжията, които стърчаха от силяхлъка му, и неговите хайдути, сключили мълчалив и зловещо неподвижен полукръг, съдеха гибелната постъпка на застаналия сред тях Манол.
Говореше само Манол — равно, глухо, ще кажеш безучастно. Всички го слушаха, зяпнали в устата му, само войводата упорито наблюдаваше някаква плоска червеникава буболечка, която лазеше по навущата му. Гледаше буболечицата, ала не изпущаше дума от разказа на Манол — затуй на сухото му жилесто лице бяха изписани напрежение и строгост.
Шепот на гняв и погнуса мина по редицата на хайдутите, когато Манол свърши. Само Кара Танас успя — поне външно — да запази самообладание. И все така с очи към земята започна да задава въпроси:
— Защо слезе в Сливен?
Кратко колебание.
— Трябваше да срещна един човек.
— Мъж или жена?
— Жена.
Пак зашумяха хайдутите, а войводата все не вдигаше глава.
— Коя?
Манол стискаше устни.
— Коя? — повтори Кара Танас.
— Не ме питайте. Не ща моят резил да ляга и върху нея. Стига й, че…
— Какво й стига? — попита Иванчо байрактар.
— Не сме венчани. А носи мое дете в утробата си…
— Нехранимайко! — процеди се през нечии мустаци. — Във всичко е нехранимайко.
— Срещна ли се с тази жена? — продължи да пита войводата.
— Не. Не можах.
— И после, като се върна горе?…
— Казах ви вече. Радко беше заклан, друг човек, жив или мъртъв, там нямаше. Видях само петна кръв и следи от куршуми.
— Никого ли не срещна след това?
— От дружината — никого. Иначе хванах един турчин от Сливен, отиваше към Сотиря. От него научих, че Радковата глава била побита пред конака.
За дълго замълча войводата, а сетне зададе нов въпрос:
— Защо дойде при нас?
— За да получа съд и от съда — прошка или казън.
— Мигар си некадърен сам да прецениш деянията си?
Манол отговори нещо, което никой от околните не бе очаквал:
— Не мога да ги погледна отстрана — каза. — Съзнавам вината си, пък онова, дето тогаз повлече краката ми към Сливен…
— То е друга твоя вина. Към онази жена. — Кара Танас продължаваше да гледа червената буболечка. — Да си чувал какво е станало с войводата ти? — И натърти: — С Алтънлъ Стоян, един от най-личните войводи, дето нявга са водили дружина в Стара планина?
— Нищо не зная. Не знаеше и оня турчин, който ми разправи за Радковата глава.
— Никола!
— Тук съм, войводо. — Никола направи крачка напред.
— Кажи му!
Нататък гласът на Никола звучеше неузнаваемо:
— Убили Радко, а трима от дружината били ранени. И най-тежко от всички — Алтънлъ Стоян войвода. Здравите успели да измъкнат ранените. Войводата пренесли у Караянкови, в Котел. Най-опитните знахари на Котел не могли да спрат кръвта му. И оня ден Алтънлъ Стоян издъхнал, кръвта му изтекла. Опели го и го заровили там, у Караянкови.275
— О, боже!… — проплака Манол. А сетне преглътна сълзите си и рече: — Да знаех, нямаше да губя една неделя да ви търся. Сам щях да си прочета присъдата.
За пръв път, откакто почна съденето, Кара Танас вдигна глава.
— Хайдушкия закон знаеш ли?
— Знам.
— Клетва давал ли си?
— Дал съм.
— Е, тогаз невям разбираш каква ще бъде съдбата ти. — Помълча така неподвижен, без дори да мигват очите му. — Маноле Силдар — каза след това, — сещаш ли се защо гледах в земята, докато те разпитвах?
— Не се сещам — каза онзи чистосърдечно. — Рекох си, такъв ще да е обичаят ти.
— Не е такъв обичаят ми. В земята гледах, а не в тебе, защото в твоето лице виждах лицето на баща ти, Георги Силдаря.
Сега никой вече не смееше и да шукне. И погледите към Манол се смекчиха, не бяха тъй кръвнишки. А сам той сви рамене.
— Не знаех…
— А ако знаеше?
— Сигурно нямаше да дойда от тебе да търся съд. Не искам приятелството ти към него да се превърне в състрадание и милост към мене.
— Не! — поклати глава Кара Танас. — Не може човек да е познавал баща ти и да е способен на милост и състрадание към… — към един предател. — Лицето на Манол се сгърчи. — Баща ти беше голям човек, един от най-големите, които съм срещал в дългия си друм. Той, Георги Силдаря, ако седеше сега на моето място, нямаше да произнесе дума на пощада. Веднъж за това, че — макар от лекомислие — си станал предател и втори път, защото си негов син.
274
Злостен — местност на десетина километра източно от Котел (и наблизо до известните хайдушки сборища Равно буче и Царски извор), характерна със своите пещери и пропасти.
275
Краят на Алтънлъ Стоян, войвода е предаден по „Дорде е Стара планина“, сборник за хайдушкото движение в Сливенски окръг, съставител Васил Дечев, „Наука и изкуство“, София 1968.
Авторът използува случая да изрази гореща благодарност на Васил Дечев, завеждащ отдел „Възраждане и националноосвободителни борби“ при Окръжния исторически музей — Сливен, за неоценимото и многообразно съдействие, което му е оказвал през цялото време на работата върху настоящата книга.