— Аха! — вдигна рунтави вежди Мамарчев. — Декабрист. Изплъзнал им се е по-лани и…
— К’во значи туй?
— Остави, не ги разбираш тия работи. И какво? За туй ли го укри?
— Затуй. Знаеш, капитане, тук, в руския корпус, гъмжи от черни души, на които туй им е работата — да слацасват людете, които…
— Що да правят, рече? — трепна Мамарчев. И преди да дочака отговора, добави: — А бе, момче, ти да не си нейде из Сливенската каза?
— Как го позна?
— От слацасването. Само сливналия ще дума слацасване вместо следене.
— Позна, капитане. Сливналия съм, и то баш от Кафтанджийската махала.
— Виж ти, виж ти!… От кое коляно си?
— Син съм на Георги Силдаря, не ми се вярва да си чувал за него.
— На Георги Силдаря?! — викна Мамарчев. — Не само съм чувал, момче, и не само достове сме били с баща ти, ама бир парче276 роднина падаме. Ти името Стойко Раковалъ да си чувал? — Васил кимна. — А жена му да знаеш?
— Върти ми се из главата, че се зовеше леля Руса. Била много курназ жена, тъй разправяха.
— Тъй, тъй — нетърпеливо изрече капитанът. — Тя ми е родна сестра. От един баща и една майка деца сме с Руса. Или що? Не съм ли и аз курназ като нея? Или падам по-долу? — Посмяха се, зарадвали се на това случайно открито роднинство. После Мамарчев запита: — А баща ти, Василе? Жив ли е тоя стар делия Георги Силдаря?
— Знам ли? — сведе очи Васил. — Седем-осем години ни съм виждал нашите, ни съм ги чувал. Ама както го зная стария, не ще да е жив. Много надълбоко се беше забъркал по Заверата… Пък и той не беше човек, дето в опасен час да се спотаи, като бръмбар да се престори на умрял.
— Така е — въздъхна и Мамарчев. — С Юнашко сърце беше Силдаря, не ще да се е свивал той по ония страшни времена. А ти? — попита подир малко. — Тебе какъв вятър те отвя млад-зелен по чужбина?
— Пак завераджийските работи, капитане.
— Хайде, посмали Манго. Когато беше Заверата, ти под носа си и жълт мъх на пиле си нямал.
— Нямал съм, ама така е.
И Васил заразказва как го проводили с хаджи Михал при княз Ипсиланти, пък как на връщане хаджи Михал легнал болен в Зимнич, та тази болест спасила и него, и Васил.277 Защото другите загинали до крак…
— Като чухме що е станало с другите пратеници — завърши момъкът, — с хаджи Михал побързахме за Букурещ и оттам — в Брашов. След година-две хаджията съумял тихомълком да прибере при себе си от Сливен и жена си, и сина си. Тъй чух, понеже по това време вече не бях с него.
— А къде? Ти пък къде се запиля?
— Стягаше ми се душата, та хванах пътя накъдето ми видят очите. На много места ходих, много занаяти опитах, само в Българско не ми стискаше да се върна — там сигур ме чака въжето. И тъй накрая стигнах до твоята дружина. — Васил попита на свой ред: — Е, сега, като ме разбра кой съм и що съм, ще решиш ли да ми кажеш онуй, премълчаното?
— Какво съм премълчал пред тебе?
— Онова, за моя майор. Какъв бил, че бълнувал таквиз приказки.
Мамарчев се поколеба за минута и прикри колебанието си зад вторачено взиране към Дунава и крепостта. После каза:
— Декабрист, тази беше думата, която ми се изплъзна одеве. — И обясни: — Преди три години висши военни и образовани люде вдигнаха бунт срещу царя и царедворците. Баш в средата на декември беше, та затуй им викат декабристи. Не успяха. Много свят из тях разстреляха, много избесиха, много пратиха на каторга в Сибир. Само малцина от заговорниците се отърваха. Корзухин трябва да е един измежду тях.
— Преди три години той изкарал някаква тежка болест…
— Е, това е — и него го спасила болестта, както твоя хаджи Михал.
— Какво са искали бунтовниците?
— Да няма крепостници, царят да не е с безгранична власт на господ, големците да се избират по кадърност, а не по бащини и дядови заслуги и изобщо все такива работи. — Капитанът поклати глава. — Много хубав свят пострада тогаз. И най-умните глави от висшето офицерство. Затуй сега тъпчем на едно място.
— И моят майор псува за същото. Шагистика, казва, церемониалмаршове, пък никой не знае война да води.
Няколко турски оръдия изгърмяха от крепостта, но гюллетата им паднаха и вдигнаха пръст нейде доста пред руските позиции. Отговориха им руски батареи, но и техните снаряди не достигнаха табиите на Силистра. Мамарчев погледа стрелбата с безразличието на човек, който е привикнал на тази празна шумотевица. И се върна на разговора:
— Не те ли беше страх да не пипнеш от майора благата и медената?
— Страх ме беше и още как! Ама аз съм карал Голямото чумаво, капитане, та помня какво правеха людете за опазване. Съдлето с оцет, чесъна и тъй нататък. Пък и тогаз, по Голямото чумаво, тя тръшна и мене, ама се смили, пощади ме. Пък стари хора разправят, че когото е пощадила веднъж благата и медената, пощадила го е завинаги, не го повтаря.
276
По-правилно: „бир парча“ — буквално „едно парче, един къс“: преносно — „малко“ (тур.).
277
Действително от всички пратеници при Ипсиланти се е спасил поради заболяване в Зимнич само един и той е бил именно хаджи Михал от Сливен. И по-късно е станал родоначалник на видна фамилия в Брашов. За това чудно избавление вж. Табаков, т. ІІ, стр. 69, също Николай Тодоров — „Филики Етерия и българите“, БАН, София 1965, стр. 81.