— Че ако е тъй, защо са ти трябвали оцетът и чесънът?
Васил се засмя хитро:
— Не я ли знаеш тази: „Бай ми, бабо, да не ме срещне мечка, а не като ме срещне, да не се уплаша.“
— Какво ще правиш нататък с Корзухин?
— Затуй съм при тебе, капитане. Дошъл съм съвет да взема. Той, завалията, не е още оздравял, ще вземат да го бутнат при чумавите и там ще си свърши. Пък и от приказките му ме е страх. Отвреме-навреме пак го хваща бълнуването и тогаз все си кара наред…
— А можеш ли го изгледа цялата зима? Видиш, тази година рано-рано застудява. Ще минат още седмици-две и русите ще се върнат оттатък Дунава. И турчулята, дето сега се крият като язовци, ще плъзнат и ще бесуват като вампири.
— Трудничко, ама мога да го изгледам. Наспроти турчулята.
Георги Мамарчев извади една кожена кесия, развърза възела на тасмата и от нея отброи десет златни махмудии.
— Вземи — каза. — Няма да са ти излишни. — Васил без усукваници и предвземки прибра парите. — Хайде върви, момче. И нека славянският господ да ви пази, Корзухин и… тебе. Ако напролет ви срещна живи и здрави, ще се нарежа като казак от радост.
Разделиха се без повече церемонии. Само Мамарчев се сети да подвикне подир отминаващия Васил:
— И кажи на твоя човек да си измисли някаква хубава история за пред началството. Иначе догодина или него ще съдят, или тебе…
10
Тук като че се налагаше ща турим точка и да затворим страниците на тази част от нашия летописен разказ — настъпваха есента и жестоко студената зима, в която сякаш нямаше нищо по-важно. Преди всичко по фронтовете: по черноморското крайбрежие до Варна и в дълбочина до Провадия русите се укрепваха, за да преминат в отбрана до пролетта; при Силистра обаче те трябваше безславно да свият знамената и да обърнат гръб на крепостта, изпратени от високомерно и присмехулно развяващия се туг278 на Серт-Махмуд паша. Цели шест месеца оттук нататък два народа — руският и турският — щяха да набират сили за следващата схватка.
Също и за героите на тази книга като че няма какво да се разкаже. Някъде в лозята между Силистра и Тутракан Васил и майор Корзухин ще се измъчват от небивалия студ, но и ще му бъдат благодарни, защото той ще държи турските шайки по-далеч от убежището им. Същият студ ще подгони хайдутите, та те няма да успеят да презимуват в планината, а ще се разпилеят до пролетта в домовете на своите верни ятаци. В планината ще остане само трупът на Манол, запазен от вълци и лешояди под купчина камъни, а в Сливен една бременна жена ден и нощ ще го чака. Къщата пък на Бяно ще се оглася от вече дошлия нов живот, самият Бяно ще се преструва на твърд и равнодушен, но вътрешно ще примира от радост когато, ще чува първите звуци на малкия Боян. Също и приятелите му ще прекарат есента и зимата със своите грижи и радости, но няма да забравят и Братството. Ще си има своите грижи и радости и Димитраки чорбаджи, че и Тахир ага — той все ще чака кога ще дойде време зурлите и тъпаните да гръмнат „кестермето“ и той да тръгне към бойното поле начело на войските си…
И ако все пак не затворихме тази част от летописа то е, защото искаме да разкажем за някои важни събития, станали през шестте месеца в руския царски двор и в щабовете, които щяха да имат решително значение за по-нататъшния ход на войната.
В Русия „мъртвият сезон“ започна с една печална равносметка, която обаче никой не се престара да отнесе тичешком на „батюшка-цар“. Става дума за загубите — на фона на анемичните успехи те се оказаха потресаещо големи: общо убити, излезли от строя поради тежки рани или умрели от болести 29 658 души: ако се прибавеха към тях убитите, умрелите, изчезналите и замръзналите през зимата, цифрата нарастваше до 40 000 човека. Междувременно в конницата, артилерията и обоза бяха умрели до 16 000 коня… Състоянието на духа на оцелелите войници — в една армия моралните фактори също подлежат на много строга преценка — беше крайно лошо, колебаеше се някъде между апатия и отчаяние.
Но ако тази тъжна равносметка можеше по някакъв начин да се премълчи или поне да се спомене мимоходом, не беше така с плановете за по-нататъшното водене на войната — веднъж започната, тя волю-неволю щеше да продължи, а за продължението й се изискваше поне донякъде ясен и поне донякъде изчерпателен предварителен план. В това отношение цареше пълно объркване. Началникът на Главния щаб Дибич, който във всички свои планове за война с Турция бе предвиждал преминаване на Балкана и слизане до Цариград, сега не криеше, че се колебае да замени прехвърлянето през голямата планина с един поход на запад по Дунава до съединяване със сърбите; какво щеше да се прави след това съединяване, той нито споменаваше, нито имаше представа. Възрастният генерал-адютант Жомини, ползуващ се с признанието на виден теоретик, съветваше императора „да не преминава Балкана до ликвидирането на Шуменската крепост“. И докато генералитетът и безчислените съветници се люшкаха в двусмислени предложения (за да не се окаже после, че именно те са дали фаталния съвет), царят-император формулира решението си на върховен главнокомандуващ: „Достатъчно е онова, което е овладяно. Благоразумието изисква да се изостави всяка мисъл за преминаването на Балкана.“ Всички побързаха не само да изръкопляскат на това височайше решение, но и да изтъкват, че в същност, видите ли, винаги са били привърженици именно на такъв стратегически план. Дори граф Дибич прибра пети и одобри становището на царя, „не намерил в себе си достатъчно мъжество, за да изкаже откровено на господаря своето мнение“, както ще го осъди по-късно Епанчин.
278
Туг — конска опашка (тур.). Също — пискюл от конски косми, поставен на шапката на паша, като броят на туговете определял ранга на пашата. През епохата, която описваме, пашите са носели своите тугове — конски опашки — не на шапките, а окачени на прът като знаме: санджакбейовете имали по един туг, бейлербейовете — по два, везирите — по три.