И когато всичко изглеждаше окончателно решено, намери се един стар войник — генерал-адютант Иларион Василевич Василчиков, — който в писмо до царя направи на пух и прах кампанията от 1828 година, като с примери и анализи доказа пълната некадърност на военачалниците, не одобри и твърде лесния отказ от генералния план за войната и накрая посъветва императора да се огради със способни хора, които заедно с него да решат по-нататъшните действия. Този прям войнишки съвет шокира Николай І и той реши да го послуша. И на 19 ноември 1828 година свика на заседание комитет, в състава на който бяха граф Кочубей, граф Чернишьов и генерал-адютантите барон Тол и Василчиков. След бурно разискване, в което тон на прямота и суворовска настъпателност даваше все Василчиков, комитетът реши: войната да продължи с енергични действия и с неочаквано нападение на Шумен; да не се преследват едновременно няколко цели, а да се използуват по-големи съединения за отделните операции; флотът да се използува повече и по-рационално; ако не се превземе, Шумен да се парализира, а войската да премине Балкана като се овладеят Бургас, Айтос и Карнобат; да се създаде нов резерв от 25 000–30 000 души и да се съдействува за създаване на отряд сърби, в състав 12 000–15 000 души. Че трябваше да настъпят промени и в командуването на Втора армия не беше писано черно на бяло в решенията на комитета, но то се разбираше от само себе си. И те настъпиха.
На 9 февруари 1829 година фелдмаршал граф Витгенщайн бе уволнен от командуването на Втора армия „поради съвършено разстроеното му от изминалия труд здраве“, а началник-щаба Кисельов бе преназначен — фактически понижен — в командир на 4 резервен кавалерийски корпус. За главнокомандуващ Втора армия царят назначи генерал-адютант граф Иван Иванович Дибич, като се уповаваше на предишните му бойни успехи, на широките му военни познания и на енергичността на неговите ненавършени четиридесет и четири години, а за негов началник щаб — барон Тол. Това последно назначение за малко не обърка цялата работа: Дибич ревнив към всичко, което може да засенчи личността или успехите му, в безспорните пълководчески качества на К. Ф. Тол видя не предимство за воденето на война, а опасност лично за себе си. Защото барон Тол не само беше по-старши от Дибич и по възраст, и по служба и беше произведен генерал от пехотата в един ден с него (22 август 1826), но имаше в своето минало много славни спомени и огромен боен опит. Той се опита да предотврати назначението, но като не успя, има̀ с Тол един пренеприятен разговор, в който му постави две условия: никога да не пише без негово (на Дибич) знание на императора и да спори с него колкото иска, когато са насаме в кабинета, но пред другите да му отдава безпрекословно подчинение. Тези не съвсем достойни за един военачалник условия възмутиха войнишката душа на барон Тол и той реагира бурно, после обаче пожертвува личното си честолюбие в името на войната и отечеството и ги прие. Нека прескочим малко в събитията и да кажем, че барон Тол изпълни обещанието си, служи до края на войната с голямо усърдие и отношенията между двамата бяха добри. Доволен от лоялността му, Дибич често го хвалеше в донесенията си до императора, за боя и победата при Кюлевча му издействува графска титла, а при сключването на мира — високия орден „Свети Георги“ ІІ степен.
Времето до началото на втората кампания беше малко и в него командуващият и началникът на щаба на Втора армия имаха да извършат действително огромна работа. За състоянието на противника и за понесените от него загуби те знаеха малко — като хора с опит не се съмняваха, че по-голямата част от информацията им е, както се казваше тогава, „по суворовски донесения“279, Бяха им известни само някои промени във висшето командуване и сведения за придвижване на резерви към Европейския боен театър (по време на военните действия и след това щеше да стане ясно, че Турция е събрала около 60 000 души между Бургас и Цариград, корпус от 4000 души е бил изпратен във Видин, а освен това командуването е разполагало и с около 60 000 души нередовна войска). Недоволен от действията на Хюсеин паша през 1828 година, султанът го освободи като сераскир (главнокомандуващ) на войските, но, продължавайки да цени неговата популярност сред войската, му даде началството над войските в Русчук. За сераскир бе повикан Решид Мехмед, паша с три туга, който по това време се намираше в Епир. Беше известен с твърдостта на характера си, строгостта, справедливостта и личната си храброст.
279
Става дума за един известен анекдот, свързан със Суворов. Преписваме го дословно от цитираните „Писма…“ на Фонтон, стр. 233–4:
„Великият Суворов всички свои донесения е диктувал самичък на първия срещнат адютант. Веднъж капитан Черевин писал под негова диктовка описанието на някаква битка срещу турците. Донесението било завършено, когато капитан Черевин забелязал на Суворов, че не е отбелязан броят на ранените и убити турци.
— А какво мислиш ти — попитал Суворов, — колко са техните ранени и убити?
Черевин, знаейки, че Суворов обича положителните отговори, отвърнал направо:
— Три хиляди сто деветдесет и девет.
— Обърни твоите цифри. Колко ще излезе?
— Девет хиляди деветстотин и тринадесет.
— Тогава така и пиши! Голяма работа — бива ли да жалим турците?“