Не, по-далеч от изкушенията, Коджакара! Прогони тези нечестиви мисли! По-добре да умреш гладен, нежели да опетниш почтеното име, завещано ти от твоя баща — име, което нявга и в църковния метох произнасяха с уважение!
Душата му отново изпадна в предишното вцепенение. Когато възвърна дарбата си да мисли и наблюдава, част от изтеклото време се губеше от съзнанието му. Не можеше да прецени минута или часове бяха преминали от безплодната среща с чорбаджи Димитър. Не помнеше и кога бе дошъл тук, тъжно загледан в осветената врата на Силдаровия дюкян.
В дюкяна отдавна нямаше мющерии. Там сега се въртяха само две момчета, някъде около десет-дванадесет годишни. Едното премиташе тухления под, другото седеше на някаква бъчва и клатеше босите си крака. После момчетата духнаха лампата, излязоха и едното превъртя два пъти ключа в бравата. Казаха си, изглежда, нещо, защото се разсмяха, а веднага след това се сборичкаха, търкулнаха се на земята, запремятаха се един друг и… ключът от дюкяна шумно звънна на калдъръма почти в краката на Мавроди Коджакара. Схватката мигом престана.
— Виждаш ли какви ги направи бе, Юрдане! — изхленчи едното момче. — Ключа, ключа загубих! Сега тате ще ме одере жив…
Какво ставаше с Мавроди? Защо остана той така неподвижен, докато момчетата лазеха по земята и диреха загубения ключ? Защо не им го посочи? Никаква ли жалост не изпита към тях?
Мавроди седеше вдървено на мраморния шадраван, криеше се в сянката на беседката, не издаваше никакъв звук, не мислеше нищо, само очите му като омагьосани не се отместваха от едва доловимия метален блясък на ключа.
… Така престоя Мавроди дълго след като двамата хлапаци се отчаяха в търсенето и гузни се запътиха към Кафтанджийската махала. Тогава той се изправи сковано, взе ключа от земята, измина петнадесетината крачки до вратата и го мушна в ключалката…
Когато тръгна да, съпроводи Тахир ага, Бяно беше решил да върви две-три крачки зад него — както ясъкчията. Но щом излязоха от портата, аянът забави стъпките си и почака да се изравнят.
— Хубаво захванахме зияфета с баща ти — поде Тахир ага, — ама накрая нещо се посдърпахме…
Тези думи невям изискваха отговор.
— Не ви чух разговора, войводо. Но ако тате е изрекъл нещо накриво, ти не го вземай навътре. Такъв си е баща ми — остър е в езика и често си пати от това.
— Пати? — Бяно усети върху себе си любопитния поглед на агата.
— Ами да, пати. Приказва, каквото мисли, пък без да ще засегне някого. А сетне му е криво. — Той помълча малко. — Все пак, по моему, по-добре е да имаш работа с човек остър, но откровен, нежели с угодник, който таи в себе си истинските си мисли.
Сега на свой ред Тахир ага позамълча. Явно обмисляше думите му.
— Не е работата до прямотата — рече най-сетне. — Нея всеки я цени. Силдаря черпи урсузлук от омразата си. Омраза към нас, турците.
Вярно беше това, та Бяно се задоволи да каже неопределено:
— Сигурен ли си, войводо? Не е ли пресилено обвинението ти?
— Съвсем сигурен. Сам Силдаря ми го призна веднъж. С една наша поговорка го призна: „Лейлек курбая-иле дост олмаз“29. Какво ще кажеш на това, Бяно?
— Упрек е имало в думите на баща ми, войводо, не омраза.
— Упрек?
— Жабата може да стане приятел, щъркът — не. А вие правите така, че в един град да живеем, един хляб да ядем и един въздух да дишаме, пък да се делим на щъркове и жаби. Пък уж сме човеци…
За втори път Тахир ага го изгледа настойчиво.
— Какво значи „човеци“?
— Същества, които бог е изпратил на земята, за да вършат добро. Ако всички се обречем да вършим само добро, тогава ще престанем да бъдем турци и българи, щъркове и жаби, и ще бъдем само човеци.
Неусетно бяха стигнали до конаците на аяна. Отвътре излязоха да го посрещнат слуги с фенери.
Двамата спряха за минута пред вратата. Бяно свали калпак почтително и докато чакаше прощалните думи на всесилния сливенски аян, изгледа го от глава до пети. Самият Бяно беше над среден ръст, почти висок, но въпреки това Тахир ага го превишаваше с половин глава. Надарен от природата с едро и снажно тяло, внушителният изглед на аяна се подчертаваше от естествената му изправена и изпъчена стойка, от властно повдигнатата брадичка на мъжествено хубавото му лице, от господарски заповедническите сини очи, които сякаш можеха да гледат само отгоре надолу.
— Беше ми интересно да похортувам с тебе, Бяно — каза Тахир ага. — Ще те повикам някой път на гости да продължим нашия разговор.