Като се увери в това, Корзухин започна да запълва времето си не само със занимания от „духовната сфера“ в случая изучаване на българския език и опознаване на българския народ, — но и с физическа деятелност, която бе напълно нова за него. Той бе имал само смътна и донякъде фантастична представа за труда на селянина, ратая, слугата; сега доброволно и с удоволствие се включи в този труд и не само не се срамуваше и не изпитваше досада, но изживяваше и нещо като радостта на откривател. Да сече дърва, да насолява сланина и опушва месо, да преработва зеленчуци за зимнина, да пере, да кърпи, да готви и прочее, и прочее — това бяха все човешки деятелности, които той бе познавал като глаголи, а едва сега откриваше значението им.
Като помагаше на Василий, дойде крахът и на втората му илюзия. Корзухин бе получил възпитанието си в семейство, в което честността бе върховен закон. Кражбата — това беше една от големите форми на безчестието, а тук той не само се научи да краде, но дори и изпитваше някакво тайно удоволствие от кражбите си: правеше го и не толкова за обогатяването, колкото за риска, усилието и емоциите, свързани с кражбите.
Крадяха по правило само от турски села, от турски къшли и мандри — това беше категорично условие, поставено от Василий и възприето с ентусиазъм от майора: като наричаше плячката „контрибуции“, той имаше все пак някакво, макар и съмнително по стойност оправдание пред себе си. А иначе кражбата даже му се услаждаше. И ако му се случваше да измине петнадесетина версти с една овца на раменете, той не само не се чувствуваше гузен, ами дори се гордееше с „подвига“ си.
Ако към описаните занимания прибавим и лова, приблизително ще изчерпим нещата, които запълниха тази първа зима на Корзухин върху българска земя. Ловуваха двамата с Василий много, по-близо и по-далеч от укритието си и с всякакви оръжия — с хитроумни капани, с пушки, че и с обикновен нож. За два от ловните си подвизи Корзухин след това обичаше да разказва до края на живота си. Опрели гръб до гръб, въоръжени само с ножове, веднъж през зимата те се справиха с цяла глутница вълци, та жилището им после бе застлано с осем вълчи кожи. При друг случай пак през зимата Корзухин уби един глиган, поне осем пуда280 тежък, като за оръжие използува обикновен топор; следвайки съветите на своя ментор281, той причака глигана зад едно дърво край горската пътека и го повали с един единствен удар, разцепил черепа на животното.
Благодарение на всичко това, когато оръдейната канонада призова него и Василий отново под стените на Силистра, майорът не само се бе отърсил от всички следи на жестоката болест, но бе както никога досега силен, пъргав, издръжлив. Да не говорим, че покрай това бе усвоил съвсем задоволително български, научил се бе да уважава труда на всяка слугиня или мужик и във възпитанието му в духа на крал Артур282 се бяха появили съвсем нови черти…
Но преди да го видим през пролетта да се сражава отново срещу турците, трябва непременно да споменем един негов разговор с деншчика му Василий. Наскоро след като бе излязъл от своето състояние на полусън, Корзухин извика деншчика при одъра си и с думи и жестове му изрази благодарността си за своето спасение. Непривикнал на такъв род отношения, Васил дълго се чуди къде да дене ръцете си, пък неочаквано изтърси:
— Слушай, твоя милост, толкоз ли е тая благодарност, че да мога и аз да поискам нещичко от тебе?
— Разбира се — каза офицерът и се постара някак си да поскрие разочарованието си — не му беше приятно да узнае, че е бил спасен поради очакване на някаква отплата.
— Щом е тъй, ето какво искам от твоя милост: дорде сме живи, нивга втори път да не отваряш уста за благодарности. Кой каквото могъл — сторил. И го е сторил от сърце, не за благодарности.
Русинът бе поопознал българите, па и своя Василий, та не заговори повече на тази тема, макар че благодарността никога не напусна сърцето му. Както ще видим, те се върнаха към нея още веднъж, но тогава го поиска вече деншчикът.
Обсадата още не беше завършена, та докато се водеха артилерийските двубои, полковете още маршируваха с развети знамена към отредените им места. Ако ги гледаше, лековерен човек би могъл да помисли, за някакво предварително споразумение със Серт-Махмуд паша двете войски да не си пречат, докато дойде времето за същинските сражения. Ала своеобразната военна идилия не продължи дълго. Неочаквано турците извършиха енергичен излаз от крепостта и създадоха паника в авангарда. На помощ на обърканите предни части се притече 12 егерски полк начело със своя храбър командир генерал майор княз Прозоровски. Излазът, както се казва по военному, беше подавен и дори егерският полк премина в преследване на излезлия от Силистра неприятел. Тогава обаче се оказа, че старецът Серт-Махмуд бил по-хитър, отколкото го смяташе руското командуване — изтегляйки частите си, той в същност преднамерено бе увлякъл полка в предварително простреляно от артилерията на крепостта пространство и сега откри унищожителен огън с няколко батареи. Един от първите, които станаха жертва на турския огън, беше намиращият се до княза подполковник от Генералния щаб Ладиженски, който получи тежко нараняване. Княз Прозоровски лично вдигна ранения на ръце, пренесе го по-назад и заповяда да го отнесат в лазарета. И тъкмо се връщаше отново към командното си място, турско гюлле го удари в хълбока и разпиля вътрешностите му.283
281
Ментор — наставник, възпитател, ръководител; Нарицателно по името на Ментор, мъдрия наставник на Одисеевия син Телемах.
282
Крал Артур — полулегендарен крал (ⅤІ в. от н.е.) на Галия (на английски Уелс), приключенията на когото са станали основа на големия цикъл рицарски романи на Кръглата маса. Синоним на благородство и рицарски добродетели.