Смъртта на генерала предизвика суматоха; мнозина побягнаха в различни посоки, баталионите и ротите се объркаха и войниците започнаха да стават лесна плячка за падащите гранати. Противникът разбра това и уж изтеглящите се турски части повторно се обърнаха и нападнаха. Някои от егерите побягнаха; офицерите, поразени от гибелта на своя командир, губеха ценни минути в бездействие. И точно когато настъпи онзи миг на сражението, в който капризната Белона284 оставя на участниците в битката сами да я превърнат в победа или поражение, пред разколебаните солдати от 12 егерски полк изскочи непознат офицер, с мощен глас събра вниманието върху себе си, подчини на волята си войниците и офицерите (включително и по-старшите от себе си) и от тълпа създаде отново войска. По-късно егерите щяха да си спомнят много любопитни подробности — отшелническата му брада, тънката лятна униформа, видяла и по-добри дни, липсата на сабя в ръцете му, странната и живописна фигура на мъжа, който го следваше неотлъчно като сянка, — но това щеше да бъде по-късно, в часовете на спокойно връщане към миналото. В критичния миг те само чувствуваха волята му, способна да възвърне силата им, и се вкопчиха в нея.
С няколко бързи заповеди майорът (защото непознатият беше с пагони на майор) построи полка в боен ред, с два-три залпа накара турците да загубят желание за ръкопашен бой, после заповяда отстъпление, за да извади егерите от поражаемото пространство на силистренските батареи.
Последните от изтеглящите се роти все още ставаха жертва на гюллетата, когато някъде от фронта се подаде гръмогласна команда „На краааа-ул“285 и пред отстъпващия полк се появи конна група, чиято златна украса издаваше представители на най-висшето началство. Изглежда, че бяха наблюдавали краткотрайната битка през далекогледите си, та не спряха пред изстъпващите се напред малки и големи командири от полка, а се насочиха към онзи, непознатия. И като стигнаха до него, спряха и чинно оставиха един от тях — беше главнокомандуващият граф Иван Иванович Диби — да бъде на един кон разстояние пред другите.
— Вие ли, господин майор, организирахте полка за посрещане на повторната турска, вилазка286? — попита Дибич, като се мъчеше да прикрие изненадата си от необичайния външен вид на офицера.
— Преувеличавате заслугите ми, ваше високопревъзходителство — скромно отговори запитаният. — Само гласът ми се оказа по-силен.
— Оставете преценките на мене — каза главнокомандуващият по такъв начин, че не се разбра дали това беше смъмряне или похвала. — Представете се!
— Майор Корзухин Роман Алексеевич от 31 егерски полк.
Граф Дибич имаше валчесто бръснато лице, което, според мнозина, по грозота отговаряло само на грозотата на фигурата му.287 А когато гримасничеше — нещо често за него, — това лице ставаше направо отвратително. Тъй беше то и сега, когато той само сви вежди в почуда:
— 31 егерски? От Шести корпус? Та вие сега би трябвало да сте на път някъде между Шумен и Провадия! Обяснете се, господин майор.
С няколко сдържани изречения Корзухин описа събитията в живота си от есента до преди два часа, когато случайността пожела да се върне в армията точно при смъртта на генерал княз Прозоровски.
— Този ли? — попита Дибич, като посочи с поглед човека, свойски застанал до рамото на майора, окичен с цяла колекция от допотопни оръжия.
— Тъй вярно, ваше високопревъзходителство, този е българинът Василий, мой деншчик и двукратен спасител.
Негово високопревъзходителство приготви уста да зададе нов въпрос, ала едно ново нещастие спря думите му — турско гюлле, очевидно изстреляно от далекобойно оръдие, отнесе главата на един от солдатите, тълпящи се зад Корзухин и след това се търколи в опасна близост до бляскавата свита и до самия Дибич. С любопитство, но без никаква следа от страх Дибич проследи гюллето, съскащо и премятащо се преди взрива, и не само не побягна, но не направи даже крачка встрани, когато то избухна и вдигна гейзер от пръст и камъни. Смелостта на главнокомандуващия бе посрещната с гръмотевично „ура“ от егерите. Дибич го изчака да заглъхне, безучастно изчуквайки с пръст прашинките от китела си, а после каза:
286
Вылазка — руски военен термин, означаващ внезапно нападение, извършено от обсадени войски; като вилазка е възприет със същото съдържание и в нашата военна терминология.
287
Личността на граф Дибич е сравнително малко позната у нас (впрочем и в СССР също). Чувствувайки тази празнота, авторът пожела да я запълни, като за целта след многомесечен труд издири всичко, казано за този пълководец от неговите съвременници и от по-късните изследователи. В резултат абсолютно всяка физическа и духовна черта на Дибич, предадена в книгата (напр. грозотата му, достигаща до уродливост, изключителната му лична храброст, безмерната му амбиция и суета, прозвището „малкия Наполеон“, та дори и растящото му пристрастяване към алкохола, което, казано между другото, година след похода на Балканите ще доведе до смъртта му), е взета съвсем точно от документите. А за читателя със специализирани интереси ще изредим само имената на авторите, от трудовете и мемоарите на които е извлечен физическият и духовен образ на Дибич: А. Ф. Орлов, принц Евгени Виртембергски, Молоствов, Д. В. Давидов, А. И. Михайловски-Данилевски, Бернгарди, Закревски, Ф. П. Фонтон, Н. Епанчин, Н. А. Лукьянович, д-р С. Табаков, а също и от писмата и докладите на самия Дибич.