— Любопитен съм да чуя в подробности вашите преживелици, господин майор, но това ще стане друг път, при по-щастливи обстоятелства. За сега по-неотложно е да се явите при генерал-лейтенант княз Любомирски и да му предадете следните мои заповеди. Да ви зачисли на подходяща длъжност в дивизията, може би именно в осиротелия 12 полк. Да ви снабди с всичко необходимо, включително, хм, с една по-благоприлична физиономия. Апропо, същото се отнася естествено и за вашия деншчик. И най-сетне — да ви представи за подходящо награждаване. Разбрахте ли?
— Тъй вярно, ваше високопревъзходителство.
Дибич козирува за сбогуване и смушка коня си, но после нещо в майора, изглежда, го усъмни, та дръпна отново поводите и попита:
— Ще предадете ли на княз Любомирски нарежданията ми?
— Само първите две — призна Корзухин.
— Неоправдана стеснителност? Излишна скромност?
— Истината е много по-проста, ваше високопревъзходителство. Българите в лицето на моя деншчик ме научиха да преоценявам всички форми на почест и слава, които досега съм приемал на доверие.
Нова гримаса — този път тя изразяваше колебание между гняв и разбиране — „украси“ лицето на главнокомандуващия.
— Установеният и утвърден от опита и традициите ред в една армия е по-важен от личните предпочитания на чиновете в нея. — След тези думи можеше да последва заповед или поне заплаха, но Дибич притежаваше достатъчно вътрешно благородство, за да не прибегне до тях. Той се задоволи да потърси с очи и да се обърне към един офицер от егерите, който стоеше наблизо: — Подполковник, вашето име?
— Павлов Дмитрий Викентиевич.
— Чухте ли преди малко моите нареждания?
— Тъй вярно, ваше високопревъзходителство.
— Е добре. Заповядвам да заведете майор Корзухин при княз Любомирски и вие лично да предадете нарежданията ми.
— Разбрано, ваше високопревъзходителство — козирува подполковникът. — Ще бъде изпълнено, ваше високопревъзходителство.
Дибич се отдалечи, последван от позлатената си свита. Един съвсем млад, голобрад офицер, прапоршчик288 някакъв от тези, които се тълпяха наоколо, възкликна подир него:
— Гледай го ти, малкия Наполеон! Очи в очи със смъртта и пак не трепва…
Корзухин също имаше на какво да се учуди, та попита подполковник Павлов:
— В същност какво прави граф Дибич тук?
— Как? И това ли не знаете, човече? Граф Дибич е сега главнокомандуващ Втора армия. На мястото на Витгенщайн…
2
През цялото време на обиколката си Дибич се усмихваше, усмихнат влезе и в просторната си палатка. И причината за доброто му настроение беше онова подметнато „малкия Наполеон“. За това прозвище, което честичко вървеше с името му, знаеше отдавна. Преструваше се на надменно безразличен, но противно на онова, което приятели и врагове вероятно очакваха, то му доставяше тайно задоволство — да бъдеш един Наполеон, пък дори и малък, то вече означава да си постигнал огромна висота. Другото, по-същественото, беше ясната и германски студена преценка на Дибич, че съдбата поначало е изключила за него възможността да стане „втори Наполеон“ и следователно като „малък Наполеон“ той бляскаво бе изчерпал възможностите си. Защото корсиканецът бе имал шанса да даде простор на гения си в една Франция и сред един народ като френския, докато него съдбата е запокитила тук, в тъмния хаос на тъй наречената широка славянска душа, във владенията на богоравния батюшка-цар, където и истинският Наполеон не би успял да бъде друго, освен малък.
Отпуснал се в мекото си кресло — то го следваше навсякъде — и опънал крака, Дибич почувствува, че му липсва още нещо съвсем малко, за да превърне удобното в приятно. Пресегна се и дръпна камбанката върху масичката. В същия миг сякаш през цялото време бе чел мислите му, влезе камердинерът Степан с чаша димящ пунш289 в ръце.
При втората чаша пунш днешното подмятане го върна към честите му размишления за истинския Наполеон. Сложно, извънредно сложно — заплетено и криволичещо — беше отношението на граф Дибич към корсиканеца. Още съвсем млад той се бе сражавал срещу него от Аустерлиц през Березина до Париж (там именно, в Париж, едва 29-годишен той бе получил своя орден „Свети Александър Невски“!) и го бе мразил — като враг и като човек, удавил цяла Европа в кръв. Същевременно обаче бе изпитвал към него и благодарност — ако не бяха безкрайните Наполеонови войни, Дибич никога не би могъл така бързо да разкрие качествата си на войник и пълководец, извели го до върха на руската армия, а щеше да крета някъде по гарнизоните, улисан в бумажничество, дребни интриги, игра на карти, може би в дуели и правене на деца.
289
Пунш (англ.) — питие, приготвено от алкохолен концентрат (най-често ром), чай, лимон и други подправки; сервира се горещо.