— Ала Наполеон се е сражавал за собствена сметка, а не като генерал на еди кого си!… — произнесе той гласно. — Дори когато е бил само генерал!…
Тези думи му напомниха, че би трябвало да изостави своето dolce far niente290 и да напише поредния си доклад до императора. Поколеба се — пуншът му се услаждаше, — но събра воля и си наложи да прекара неизбежните час и половина — два с перо в ръка до масата. Наложи си, защото вече се познаваше: след втория пунш още можеше да пише, след четвъртия волята не му достигаше, та удоволствието вземаше връх над дълга, а след шестия и да искаше, не беше в състояние…
Навън вече се здрачаваше, когато изпълни и това. Той звънна на камердинера и Степан все така мигновено се появи с чаша пунш — третата — в ръка. Питието отново хареса на Дибич, но не му възвърна предишното щастливо разположение на духа. Мислите му сега се завъртяха около враговете и съперниците му — една глутница, вечно гладна и търсеща мърша. О, те не се спираха пред нищо, тези човешки кучета! Подлост, клевета, интрига, отровна ирония, удар „из-за угла“291 — нищо не липсваше в техния арсенал. Пътят на Дибич до графското достойнство и до сегашната му длъжност беше в същност неговият личен път от Тулон до Ваграм. Но докато Наполеон бе имал насреща си войници и щикове, той бе трябвало да се бори с кучета и кучешки синове и с техните разнасящи бяс лиги.
Погледът му попадна върху последния лист от писмото до царя.
— Ето, дори само това! — каза гласно. — Мигар на тях може да се угоди?
Мислеше за последните редове на писмото. Както обикновено292, той го бе завършил с:
„Удостойте, Госуданрь, принять выраженІя вѣрности и глубочайшей признательности, с которыми имѣю счастІе быть, Государь, Вашего Императорского Величества вѣрноподданый и всенижайшІй слуга И. Дибичъ“
Като го прочетяха (защото писмата му нямаха личен характер, а представляваха официалните му доклади за хода на войната, които достигаха до повече ръце и очи), ония щяха да лавнат „Раболепие!“, „Безгръбначество!“, „Угодливост!“. Но ако завършеше накъсо, например „Главнокомандуващ Втора армия Дибич“, същите тези кучешки морди щяха да ревнат „Високомерен!“, „Тщеславен!“, „Алчен да затъмни и батюшка-цар!“
Дибич пресуши на един дъх пунша и се обърна с висок глас към ония, които се тулеха из сенките тук наоколо и на хиляди версти на север:
— Е добре, лайте, песове! Лайте! Наричайте ме безгръбначен и раболепник! Наричайте ме както щете, аз пак съм по-високо от вас…
Той звънна и винаги готовият Степан веднага замени чашата.
Беше плащал, Дибич. Беше скърцал със зъби и беше плащал. Плащал бе от първия час, когато, още почти момче, кракът му стъпи в Русия. Връстниците му, същите, които днес виеха срещу неговите успехи, бяха превръщали живота си в едно неспирно удоволствие тогава, когато Иван Дибич, довчерашният прусак Johan Karl-Friedrich-Ant Diebtsch, — невзрачният имигрант, бе имал едно единствено, и то твърде съмнително богатство — диплома на завършил Берлинския кадетски корпус и една единствена храна — амбицията да се наложи, да преуспее. По онова време той плащаше в лишения, които си налагаше сам. Колко получаваше един прапоршчик, какъвто бе назначен след идването си в Русия? Не беше ли заплатата му достатъчна само за едно жалко съществование и чаша водка в неделя вечер? Е добре, той се бе лишавал и от чашата водка, и бе пестил жалките си копейки не за друго, а за да плаща на учител и да черпи военни знания.
За успеха, за днешния си и утрешен успех, той бе плащал с парите си, с кръвта си, когато се е налагало — и със самоунижението си: малко ли са били некадърниците, пред които е трябвало да превива гръб… Нямаше крачка в живота и попрището му, които да не беше заплатил. Унизяваха го. И той преглъщаше — крачка напред. Поругаваха го и преглъщаше — крачка напред. Дори прехвърлянето му от Семьоновския полк в щаба — не беше ли и то в резултат на едно жестоко поругание?293
292
Граф Дибич действително най-често така е завършвал писмата си до императора (цитирано е по тогавашния руски правопис). В превод обръщението гласи:
„Удостойте, Господарю, да приемете изразите на вярност и дълбока признателност, с които имам щастието да бъда, Господарю, на Ваше императорско величество верноподанен и най-долен слуга И. Дибич.“
293
В спомените си (в „Русская Старина“, юли 1893, стр. 384) А. И. Михайловски-Данилевски разказва тази любопитна подробност от живота на Дибич. При гостуването на пруския император в Петербург през 1809 г. следвало на караул при него да застъпи тогава още младшият офицер Дибич със своята рота от състава на Семьоновския полк. Поради отблъскващата му външност обаче той бил заменен с друг, красив офицер. Дълбоко огорчен, Дибич си издействувал преместване от гвардията в Генералния щаб и това се оказало щастлив обрат за него, защото в последвалата наскоро война с французите той, като генералщабен офицер, имал по-голяма възможност да покаже дарбите си и с това да постави начало на шеметната си кариера.