— От всичко колко?
— Тридесет и един, господин графе.
— Та това е почти пълно изтребление!
— За да не се стигне до пълно изтребление, заслугата е на — Тол отново се справи с писмото — полковник Лишин, който с един баталион на Якутския полк решително атакувал на щик и спасил остатъците на полка.298
— И сега този… този… — Дибич не намери подходящата дума — този Рот иска да го спасяваме.
— Лошото е…
— Какво е лошото? — сприхаво попита Дибич.
— Че не само той иска, но ние наистина ще трябва да го спасяваме. — Командуващият го стрелна с поглед и Тол се принуди да обясни. — Ако не го направим, този енергичен паша може да смаже Купреянов в Провадия и после остатъците от корпуса на Рот. Това са двадесет хиляди души, за които сме длъжни да мислим.
— Но рискуваме да повторим грешката на граф Витгенщайн — замисли се Дибич. — Ще разпръснем войските си на много страни, вместо да подготвим крупни удари с големи съсредоточения.
— Позволявам си да не споделям вашето мнение — спокойно възрази Тол. — Тази вечер обсадата на Силистра е окончателно изградена. Разполагаме действително с огромни сили. Ако решим да щурмуваме, трябва да очакваме падането на крепостта в близки дни. Ако пък решим да не щурмуваме, неоправдано ще бъде да осъдим на бездействие толкова много хора. И в единия, и в другия случай ще можем, смятам, в следващите три-четири дни да отделим поне един корпус, за да помогнем на Рот. — Той поразмисли върху собствените си думи. — При това на мнение съм, господин графе, че вашето присъствие — впрочем и моето също ще бъде по-необходимо там, край Шумен, отколкото тук.
— Смятате ли, че имаме човек, комуто да гласуваме доверие за обсадата? Спомнете си неудачите миналата година…
— Бих препоръчал генерал-лейтенант Красовски. — Тънка усмивка се хлъзна по устните на барона. — Той е войник299, господин графе, не е като…
Не довърши, но и не беше необходимо — Дибич разбра, че намекваше за „проклетия Рот“, който миналата година бе командувал обсадата.
— Тогава назначете, моля, за утре съвещание с всички корпусни и дивизионни командири. Щом ще решаваме, нека решаваме без отлагане.
Барон Тол поздрави сдържано и се оттегли.
Дибич се поколеба, пък отново посегна към звънчето на масата…
3
— Чу ли телялина?
Бяно изчака да се разминат с една тайфа анадолци и едва тогава отговори:
— Не съм. Ей-сега за пръв път показах нос извън къщи. Какво е?
— Свикват редифа. Пешаците събират в понеделник, но конницата Тахир ага я иска още днес. — Мавроди Коджакара спря, подръпна приятеля си и двамата се заслушаха. — Чуваш ли?
— Чувам. По махалите думкат даули и квичат зурни.
— Това е, изпращат войниците. — Те продължиха надолу към Таш хана. — За да са толкоз припрени, трябва дядо Иван да им е пуснал по едно въгленче в потурите… Да се позавъртим нататък, а?
И двамата знаеха, че сега в Сливен за раята нямаше по-опасно място от сокаците и стъгдата около конака, но се отправиха нататък. Половината Сливен — турската половина — беше пред конака и изпращаше своите войскари, та никой не обърна внимание на неколцината гяури, дошли също на изпращането.
Те чакаха дълго, комай прекалено дълго. Най-сетне сейменбашии и чауши се разтичаха, прогониха тълпата изпращачи и как да е подредиха войската — чалгаджиите най-вдясно, а до тях конниците, криво-ляво разделени „онар“300. Тогава буриите гръмнаха тържествено и във вратата на конака се появи Тахир ага — целият в сърмени дрехи и със силях, който светеше от злато.
— Туй за въгленчетата ще излезе бошлаф — измърмори Мавроди Коджакара. — Я го виж, сияе като месечина…
— Вярно — кимна му Бяно Абаджи. — Туй не е лице на човек, получил лош хабер.
Сеизи доведоха черен като гарваново крило ат и държаха стремената му, докато Тахир ага яхна животното. Като се намести удобно на седлото — така се наглася човек, който се стяга за дълъг сефер, — аянът измъкна из силяхлъка тежкия си ятаган, вдигна го над главата и изрече нещо, то не стигна до ушите на Бяно и Мавроди, ала конниците ревнаха с кръвнишко въодушевление. Тахир ага кимна на чалгаджиите и те подхванаха „Кестермето“. Все така ликуващ, аянът смушка коня си и потегли към Ново село. След него се разтегна шарената върволица на войскарите, сподирена от още по-шарената тълпа на изпращачите.
Останаха почти сами на мегдана и Бяно каза угрижено:
— Ще правим, ще струваме, трябва да научим какво е станало.
— Има само един чалъм — отговори Мавроди. — Да отидем в кафенето на Мустафата и да заседнем като за дълъг лаф-мухабет. Агаларите все ще изтърват някоя приказка.
299
Ето мнението на Фонтон (стр. 229) за командира на 3 пехотен корпус: „… храбрия и предприемчив, израснал с духа на руския войник генерал Красовски“.