Отидоха при Мустафата, заръчаха две кафета, ала не им провървя: дембелите разменяха по пет лафа на сахат време, но все за друго — за изпращането на войската не заговориха. При третото кафе Бяно погледна въпросително приятеля си, но оня поклати отрицателно глава:
— Ще чакаме. Рано или късно ще докарат лафа си и за това.
По едно време в кафенето влезе хаджи Рифат. Лицето му грееше като априлско слънце, когато се развика от вратата:
— Мустафа! Хей, Мустафа! На всички по кафе… Черпнята е от мен!
— Да не си намерил на улицата кемер, фрашкан с алтъни, хаджи? — подвикна му един.
— Намери се, но друго, яху, по-добро. Внуче, внуче ми се намери. Хайде бе, Мустафа! Докога ще чакат хората?…
Бяно изтръпна, кръвта слезе от лицето му.
— Хаирлия да е, хаджи — рече друг от дембелите. — Какво е, какво е?
— Мъжко, какво друго ще е? — с неподправена гордост заяви старецът, сякаш наистина новороденото беше негово истинско внуче. — Станахме двама мъже в моята къща…
Мустафата тръгна да раздава кафетата, хората се поразбъркаха, та Бяно използува това, за да приближи до щастливия хаджи Рифат и да го попита тихичко:
— А тя как е, дядо хаджи? За Божура Стефанова те питам.
— Че как ще е? — не спираше да се радва турчинът. — Какво й е на една млада жена да роди? Крещи, вика, дере се, умира, пък щом се освободи, в същия миг забравя всичко. И плувва в радост, че е станала майка…
Залисаха се с кафетата и лафовете хората, та не забелязаха как объркан и не на себе си беше Бяно. С част от душата си искрено доволен беше, че Божура е прескочила премеждието, пък с друга част… Мина доста време, а той сякаш все не можеше да намери земята под краката си. Тъй беше още, когато Мавроди го смушка.
— Що? — трепна той и едва сега осъзна, че вече от много отдавна стои вцепенено и гледа черното дъно на филджана си. — Що, Мавроди? — повтори, връщайки се от някъде много далече.
— Да ставаме — нетърпеливо го подкани Мавроди Коджакара.
— Защо?
— Тръгвай ти казвам!
Излязоха и се отдалечиха на петнайсетина крачки от кафенето. Там Мавроди спря и разцъфтял като череша, попита:
— Мигар не чу? Дядо Иван хвърлил грозен пердах на турчулята нейде към Шумен. Грозен! И затуй сераскирът вдигнал редифа.
— Ами Тахир ага? — все още не можеше да се възрадва истински Бяно. — Той не мязаше на човек, получил хабер за поражение…
— Ех и ти! Не го ли знаеш Тахир ага? Лош е той, такъв и онакъв е, ама си е мъж и половина. Човек като него така тръгва на война. Хайде — задърпа го. — Ще трябва да вървим и ние. Такава вест да имаме и да не зарадваме братята на часа, туй не е човешко.
— Върви сам — рече Бяно. — Върви, върви…
Мавроди знаеше, че отвреме-навреме приятелят му нявга по-често, напоследък по-рядко — изпада в такъв захлас, полусън — полупомрачение. — Ама точно днес?…
— Слушай — попита го загрижено, — що става с тебе?
— Нищо не става — тросна му се Бяно. — Сетих се, че имам и друго за вършене…
И го остави.
За да тръгне да скита безцелно по улиците на Сливен…
… Завари Яна надвесена над люлката на детето. Друг път тя оставяше всичко, за да го посрещне с обикновения си израз на радост и благодарност в очите, но днес не помръдна, даже не извърна глава, само отговори на неговия поздрав. Бяно мина с вцепенени крачки покрай нея, отиде до фиридката, където пазеше вещите, останали от баща му, напълни чибучето му и го запали. Беше първият тютюнев пушек в живота му. Яна го стрелна с поглед, но нито го смъмри, нито даже подхвърли дума на изненада от това неочаквано пропушване. Само се задоволи да каже:
— Излез на хаета, Бяно. Пушекът е вреден за детето…
И докато той излизаше, пак избягна да срещне очите му.
Тя никога не му каза, че също бе научила за раждането на Божура…
4
Неблагополучното за турците сражение, което стана причина Тахир ага да напусне мирния Сливен и да тръгне към бойното поле, а членовете на Братството — да пламнат от надежда за близко избавление, във военната история е известно като „Боят при Кюлевча“ и може да се смята като един от преломните моменти в Руско-турската война от 1829 година. Но преди да запознаем читателя с него, нека да се върнем малко назад и да сложим известен ред в изложението ни за войната.
Последното, което знаем за хода на бойните действия, беше завършената обсада на Силистра и отчаяната молба за помощ, изпратена от „проклетия Рот“ след гибелната му неудача при Ески Арнаутлар. На военния съвет, свикан от Дибич на следния ден, се разгоряха остри спорове за по-нататъшния ход на военните действия и в края на краищата се възприе мнението на генерал-майор Шилдер — да не се щурмува крепостта. Тогава Дибич назначи генерал-лейтенант Красовски за началник на обсадата, а за „старши по обсадните работи“ остави Шилдер, човек със специализирани инженерни знания, а три дни по-късно се отправи на югоизток през историческото село Кючуккайнарджа301 да спасява Рот, като водеше със себе си двадесет от всичко четиридесет и четирите хиляди души, съсредоточени при Силистра.
301
Наричаме селото историческо, тъй като то е дало името на сключения на 10 юли 1774 г. в него тъй наречен Кючуккайнарджийски мирен договор, с който завършила Руско-турската война 1768–1774 г.