При Силистра не остана никой от героите на нашата книга (Корзухин и Васил Силдаря заминаха към Кючуккайнарджа с корпуса на граф Пален), та нека ни бъде позволено да прескочим хронологията на събитията и да проследим развоя на действията там.
Организирано от генерал Шилдер, от 6 юни започна взривяването на мини откъм западната страна на крепостта — срещу 5 и 6 бастиони. Опитите на турците да внесат обрат в действията чрез вилазки, предимно нощни, не дадоха резултат — в отбиването им особено се отличи отново отрядът на Георги Мамарчев, та името Буюкли пак намери място във военните донесения. Атаките с мини продължиха до 18 юни, когато турците не издържаха и поискаха да водят преговори. От руска страна преговорите водеше началник-щаба на Трети пехотен корпус генерал-майор княз Горчаков, но докато траеха те, Шилдер не прекъсна взривяването на мините. И още в 21 часа същата вечер актът на капитулацията беше подписан, а в 22 часа в руския лагер дойде като заложник 70-годишният Серт-Махмуд паша. До вечерта на следния ден русите окончателно завзеха крепостта, като завладяха в нея повече от 250 оръдия, 23 540 снаряда, 4600 сандъчета с патрони, 16 канонерски лодки, 46 други плавателни съда и тъй нататък. На 21 юни в Силистра бе отслужен благодарствен молебен и се състоя тържествен парад.
След падането на Силистра Дибич заповяда Красовски да остави там част от войската, а с останалите да тръгне към Шумен. Заедно с частите на Красовски към Шумен се отправиха и отрядите на българските волентири. Приблизително по това време върховното командуване, уплашено, че по-нататъшното съществуване на българските отряди може да подтикне българското население към всеобщо въстание (нещо, което цар Николай и камарилата в никакъв случай не желаеха), реши да се избави от тях. И го стори по твърде хитър начин — призна ги, организира ги като редовни руски части и ги подчини на един общ началник от средата на руските офицери. А нему — полковник И. Липранди — постави задачата така: „Набирането на доброволци да се ограничи само в княжествата (б.а. — Влашко и Молдава), за да не се подтикнат славянските племена към общо въстание.“302 И полковник Липранди се придържаше към тези наставления така, че ограничи действията на своите 610 пешаци и 147 конника в Делиормана (Лудогорието) и своевременно удържа няколкото опита на волентирите да вдигнат българското население на въстание. Тези действия на върховното командуване станаха причина капитан Мамарчев да стигне до своя роден край едва след сключването на мира.
След това отклонение нека отново се върнем към Дибич, който с кабриолета си пътуваше на юг.
След като нанесе поражение на Рот, Решид Мехмед паша поведе войските си (тогава те бяха 15 000–20 000 — не повече от корпуса на Рот!) и скоро развя своите три туга на височините, надвиснали над Провадия. Наистина градът беше добре укрепен, но защитникът му генерал Купреянов разполагаше само с 6000 души, та един юруш можеше да донесе на турците важни успехи. Но кой знае по какви съображения пашата не се реши да щурмува и се задоволи да обсажда и бомбардира града от 17 до 29 май; рано сутринта на 29 май той заповяда отстъпление към Шумен, понеже научи, че Дибич наближава линията Провадия — Шумен, като заплашва да отреже връзката на везира с голямата крепост. И така на тази дата разположението на двете противникови войски беше приблизително такова: граф Пален с около 15 000 души се намираше в Мадара, Рот също с 15 000 — в Козлуджа303 и Купреянов близо до Провадия със своите 6000 войника; в същото време Решид Мехмед паша с около 40 000 души беше при Марковча304, а в Шумен под командата на своя син Вели бей разполагаше с още 12 000–15 000.
Не е необходимо човек да е специалист, за да види, че при това разположение и при тази численост на двете войски предимството беше на страната на везира. Най-елементарната от всички негови възможности беше на 30 май да мине през Черковна305, да смаже или отхвърли корпуса на граф Пален и да влезе в Шумен, като остави между себе си и русите отлично изградената отбранителна система. Но с първоначалното си излизане от Шумен Решид Мехмед паша навярно бе изчерпал възможностите си за активни бойни действия, та не предприе абсолютно нищо и изпусна инициативата. В същия този ден Дибич, за да разузнае силата на противника, нареди авангардът, воден от генерал Отрошченко, да атакува турците. Но войските на везира не само отразиха атаката, ала и нанесоха сериозни загуби на русите и преследвайки ги по петите, превзеха Черковна и Кюлевч306.