Думите бяха изречени от главнокомандуващия граф Дибич. Корзухин се поколеба — уставът изискваше да се представи, — но подхвърли многозначително:
— Само бях чувал за тях, ваше високопревъзходителство. До нашата дивизия не са стигнали още. Може би интендантите не се страхуват от чумата308, когато се касае за по-низшите чинове.
Дързостта му бе толкова неочаквана, че Дибич не успя да се разгневи. Само го изгледа ококорено и промени темата:
— Носите отговора на везира, нали?
— Нося писмо от везира, ваше високопревъзходителство — поправи го подполковникът. — Нямам удоволствието да зная, че то е в отговор на друго някое писмо.
— Заповядайте!
Двамата влязоха в онази част на огромната палатка, която служеше за кабинет. Там Корзухин тракна токовете и подаде писмото. Докато го разпечатваше, Дибич сякаш между другото попита:
— Откъде ви познавам, господин подполковник? Струва ми се, че не за пръв път ви срещам…
— Имал съм честта — с непроницаемо лице отговори подполковникът — да бъда представен на ваше високопревъзходителство в Главната квартира на Негово величество.
— Аха, пак скромничите! — махна с ръка Дибич, който междувременно го беше познал. — Вие сте онзи майор, който… Е, — похвали се, — не съм толкова лош физиономист, щом можах да ви открия в тази човешка външност и под пагоните на подполковник.
— Последното дължа на вас — каза Корзухин, като се поклони; каза го по такъв начин, че не се разбра дали зад думите имаше благодарност, упрек или проста констатация.
— А „Света Ана“? — попита графът, като посочи с поглед лентичката на гърдите му.
— За Кюлевча. Отбивахме юруша на везира.
Дибич му показа един стол и се вдълбочи в четене на писмото. Като го свърши, захвърли го ядосано на масата, стана и с нервни стъпки се заразхожда. По едно време грабна пак писмото и го подаде на Корзухин.
— Четете! — каза. — Прочетете какво сте ми донесли.
Писмото, написано на твърде странен френски език — правилен граматически, но с несвойствено за френския ориенталско звучене, все едно симфония на Хайдн, изпълнена на зурни, сазове, дайрета и тарабуки, — отхвърляше с достоен тон предложената капитулация и завършваше така:
„Вие ми пишете, че в последното сражение победата се оказала на ваша страна. Победата и поражението зависят само от волята божия. Неизменните предопределения на Всемогъщия даряваха при Провадия (б.а. — по-точно при Ески Арнаутлар) и при Кюлевча победата ту на едната, ту на другата страна. Взривът на зарядните сандъци не може да бъде обяснен иначе, освен като случайност, настъпила по волята божия. Така че ще бъде напълно в реда на нещата и съгласно волята на провидението, ако на наша страна бъде ту победа, ту поражение.“309
— Какво ще кажете? — попита графът, когато Корзухин остави писмото на масата.
Подполковникът го порази за втори път през този ден:
— Не зная дали обичате откровените отговори, ваше високопревъзходителство.
На Дибич беше необходимо време, за да осъзнае тези думи и да отговори подходящо.
— Шест дни в седмицата не съм безразличен към ласкателствата, но днес ми е седмият ден, в който, подобно на дядо господ, си почивам от тях. Говорете спокойно, господине.
— Ако бях на мястото на везира, щях да ви отговоря същото. Е, може би без тези увъртания за капризите на бога. Не може да се отрече, че отговорът е образец на войнишко достойнство. А ако…
— Да, да, продължете. А ако бяхте на мое място?
— Щях да бъда благодарен за този отговор.
— И защо? — вдигна вежди Дибич.
— Защото ако войната свърши дотук, ще ви донесе твърде малко слава. В същност само една Кюлевча със съмнителна стойност и нищо друго. — (Припомняме, че към този ден, 3 юни, Силистра не само не беше паднала, но дори бомбардирането й с мини не беше започнало.) — Съвсем различно би било, ако войната продължи и ние диктуваме условията си от другата страна на Балкана, например нейде около Айтос…
Този път мълчанието на Дибич продължи много повече. После се отпусна в любимото си кресло и дрънна камбанката на масичката. И когато Степан влезе, попита подполковника:
— Чаша пунш?
— Благодаря.
— Благодаря да или благодаря не?
— Благодаря да.
— Като че ли се поколебахте?
— През изминалата зима свикнах с едно местно питие, ваше високопревъзходителство. Ракия от сини сливи. Но предполагам, че то не може да се намери сред запасите на вашия камердинер. И затова с удоволствие ще взема чаша пунш. Особено ако е с по-малко канела.
Безшумен като сянка, камердинерът изчезна, след малко влезе повторно и им сервира пунша. Двамата отпиха и когато останаха отново сами, Дибич се върна към прекъснатия разговор:
308
Апаратите На Гютон де Морво, изобретени скоро преди това, са служели за предпазване от чумата посредством дезинфекция чрез опушване на помещенията.