— Вече научих какво бихте мислили за това писмо, ако бяхте на мое място. А ако вие сам бяхте главнокомандуващ? Искам да кажа — ако го преценявате не от моя гледна точка, а от ваша?
— Днес е седмият ден, нали, ваше високопревъзходителство?
— Казах ви го вече.
— Щях да се радвам, че отказът на везира ми дава възможност да стигна някъде наблизо до Константинопол.
— Или не ви разбирам, подполковник, или вие очевидно си противоречите.
— Във всеки случай не си противореча, ваше високопревъзходителство. Виждате ли, изминалата зима ме научи на някои нови неща.
— Да, спомням си — кимна Дибич. — Преоценка, безразличие към славата… Да, започвам да ви разбирам. За ваше здраве!
— За ваше — вдигна чашата си и Корзухин, — то е по-важно от моето.
— Върнете се към казаното — подкани го графът, след като пресушиха чашите и той позвъни за нови. — Щом като сте безразличен към славата, защо бихте искали да стигнете до стените на Константинопол?
— За да диктувам на турците условия, които ще бъдат по-полезни за българите.
— За българите? — смръщи чело Дибич. — Откъде го измислихте, подполковник? Не ви разбирам…
— Моля, не се обиждайте от това, което ще кажа, ваше високопревъзходителство. Вие не можете да ме разберете по простата причина, че не сте славянин. Ние, руси и българи, сме братя и нас ни свързват неща, които не могат да се предадат с думи и… и които може би са непонятни за хора от друга националност.
Иронична усмивка сгърчи червендалестото лице на командуващия.
— Спомням си, вие имате причини да бъдете благодарен на българите. Или ще ми кажете, че сте тръгнали на война именно за да им бъдете полезен?
— Преди три години прекарах тежко заболяване, ваше високопревъзходителство, и временно бях причислен към запаса. Върнах се в армията доброволно точно поради съображенията, които преди малко изтъкнахте.
Дибич продължи да го иронизира:
— Смятате ли, че в армията са мнозина тези, които споделят вашите чувства?
И получи оглушителния отговор:
— В армията има славяни и кариеристи. И славяните ги споделят напълно, ваше високопревъзходителство. Във всеки случай между простата войнишка маса няма кариеристи.
Когато се опомни, графът прецеди през зъби:
— Е добре, аз съм немец и затова не мога да разбера чувствата на славяните. А негово величество, подполковник? Мигар и той е немец?
Корзухин замълча. Беше едно от тези красноречиви замълчавания, които говорят повече от много думи. Този път Дибич го разбра и не настоя да получи отговор. А при третата чаша пунш прояви деликатността да изведе разговора на по-безопасна тема:
— Съжалявам, че апаратите на Гютон де Морво не са стигнали до палатката и на най-последния войник от армията, подполковник. Откровено казано — той се засмя, — откровено, разбира се, нали днес е седмият ден… За какво говорех? А, да. Откровено казано, аз не зная дали тези пушилки наистина предпазват от чумата, но затова пък съм сигурен, че тази болест се превръща вече в кошмар за армията.
— Излишно е да го изтъквате именно на мене — отвърна на усмивката му Корзухин. — Българите казват, че „в къщата на обесения не се говори за въже“.
— Сега пък аз не искам да ви обидя, но трябва да ви призная, че като човек би ми било тъжно, ако чумата ви беше пратила в гроба, но като главнокомандуващ бих останал напълно безразличен към смъртта на един подполковник. И пак като главнокомандуващ аз не мога да не съм загрижен, че чумата, този бич, нанася на армията повече поражения, отколкото оръдията на султана. — Той извади един лист. — Вижте това донесение. То е от етапния комендант на Кюстенджа, където има… — поправи се: — имало силна етапна команда и население около две хиляди души. Четете, четете!
Корзухин прочете:
„Имам чест да донеса, че сега излязох от Кюстенджа и заключих вратата. В крепостта няма повече ни жива душа. Поселих се в редута близо до града; сам съм заразен от чума и писарят, който пише писмото, също има вече признаци на болестта. Вследствие на това изпращам приложен ключа на крепостта.“
— Потресен съм! — тихо произнесе подполковникът. — Ако имах власт, бих издигнал паметник на този комендант и на пиедестала бих заповядал да гравират това едновременно страшно и велико писмо!
— А! — сви рамене Дибич. — Чумата ни сервира не само герои, но и шутове. Вижте и този любопитен документ. Преписа ми подари Маевски310. Получил го от някакъв млад лекар, който е трябвало да смени свой умрял колега във Варненския чумен хоспитал.
310
Генерал-майор Маевски, генерален директор на армейските хоспитали по време на войната.