Корзухин прочете и този лист. И не удържа усмивката си. Защото писмото на младшия лекар гласеше:
„Имайки предвид, че във Варненския хоспитал ме очаква сигурна смърт, аз реших да бягам. Вярно, ако ме хванат, ще заслужа наказанието на дезертьорите. Но аз предпочитам несигурното пред сигурното. Поради което имам чест да ви уведомя, ваше превъзходителство, за зависещи от вас разпореждания относно замяната ми с друг доктор.“311
— Благодаря ви много за днешния разговор, подполковник, и в частност за вашата откровеност в него — многозначително се понадигна Дибич. — Ако някой ден, дай боже, стигнете върховете, големите върхове, ще видите, че онова, което най-много липсва там, е откровеността. Специално аз я срещам твърде рядко, може би само в лицето на барон Тол… — А когато се ръкуваха, подхвърли почти приятелски: — И така, довиждане в Айтос, подполковник…
5
Пожеланието на Дибич за скорошна среща в Айтос, сиреч южно от Балкана, беше проста проява на любезност. В най-добър случай — великодушно признание на правотата, съдържаща се в прямите думи на подполковника. Така го каза графът, така го прие и Корзухин. Защото тогава и двамата не подозираха колко скоро и — сравнително колко лесно пожеланието ще се превърне в действителност.
Но преди да разкажем накратко за похода, станал причина Дибич да получи титлата Забалкански, справедливостта изисква да споменем, че половин година преди него русите не само бяха стъпили южно от Стара планина, но имаха там и една сигурна крепост. Още на 11 февруари корабният отряд на контраадмирал Кумани, подсилен с четири баталиона от корпуса на генерал Рот и няколко полеви и крепостни оръдия, напусна Варна, рано сутринта на 15 февруари започна атака срещу Созопол и на следния ден го овладя, като плени един турски паша със свитата му, част от турския гарнизон и голямо количество оръдия, барут, патрони, сухар и т.н. При овладяването на Созопол и после при превръщането му във важна крепост и в основна база на руските морски сили съществена роля изиграха многобройните български доброволци312, на които българофилът А. С. Грейг, след като на 19 април пристигна тук с главните сили на Черноморския флот, спокойно гласуваше доверие, раздаваше оръжие и възлагаше отговорни разузнавателни и бойни задачи. От Созопол военноморските сили на Русия не само блокираха Босфора, като не пропуснаха турския флот в Черно море, но също участвуваха в освобождението на Месемврия313 и Бургас и самостоятелно освободиха градовете Анхиало314, Василико315, Ахтопол и укрепените пунктове Ениада и Мидия316.
Всички изследователи на войната са единодушни, че преминаването на Балкана от Дибич е образец на решителност и осторожност. Стара планина тогава бе непозната за русите, те изпитваха респект пред нейните висоти и на предстоящото й преминаване гледаха едва ли не като на героичния преход на Суворов през Алпите в 1799 г. И трябва да отдадем, заслуженото на граф Дибич — той осъществи със замаха на голям военачалник това преминаване, в което очакваше срещу него да бъдат и турските войски, и самата планина, и природните сили.
Преди всичко не прояви прибързаност. Макар че получи благословията на императора още на 9 юни, той изчака при Шумен падането на Силистра (припомняме — 18–19 юни) и след това пристигането на генерал Красовски с част от силистренските войски, които замениха обсаждащите Шумен. Своите сили Дибич изтегли напълно незабелязано за Решид Мехмед паша и ги прегрупира в три отряда: лява колона на генерал Рот с около 13 500 души, дясна колона на генерал Ридигер с около 9000 и резерв от 15 000 души, командуван от граф Пален (с резерва беше и Главната квартира). Проводници на двете колони бяха пак българи; на едната войводата Тодор Попов от Варна със своите 23-ма хайдути (неговата дружина първа се прехвърли на десния бряг на Камчия и с вълча стръв нападна турския лагер при село Ески Дервиш Йован317), на другата — някакъв останал безимен „старец българин, знаещ от детство всички места около Камчия и по-далеч от нея с всички подробности за пътя към Анхиало, Месемврия, Бургас и Адрианопол“.
Началото на похода бе предвидено за 5 юли, но закъсня с един ден. При долното и средното течение на Камчия турците оказаха твърде слаба съпротива, та Ридигер осъществи переправа на 6 юли през нощта, а Рот — на 7 също през нощта. Планината не се отказа така негостоприемна, както я мислеха, та войските достигнаха линията Келелер — Монастир-кьой, още на 10 юли, два дни преди очакванията. „Вследствие слабата съпротива на неприятеля — ще четем в един документ от епохата — главното затруднение, което нашите войски срещат по време на прехода, са лошите пътища и горещината.“
311
Двата цитирани документа, отнасящи се за разпространението на чумата в руската армия, са автентични.
312
На онези, които се интересуват от участието на българите в тези действия, препоръчваме извънредно интересното изследване на Ради Боев — „Антитурското движение на населението от Българското черноморско крайбрежие през Руско-турската война 1828–1829 г.“ във Военноисторическия-сборник, год. ХХХІХ, 5, 1970.