Първият път, когато му се стори, че съзира някаква светлинка да мъждука в мрака, беше, когато получи онзи дързък хабер от Генчо Къргов. Предишното, онова в 1237 година от Хеджира, беше нищо и половина, дупка в морето. Е, съзаклятничили, събирали барут и оръжие и… толкоз. Голяма работа, че двайсетина души на акъла на Силдаря решили да катурнат падишаха и целия девлет. Но когато човек като Генчо Къргов, дето признава над себе си само бога тръгне да отива при московците, за да им се подчини доброволно, това вече значеше нещо. Да, светлинка беше този хабер, но аянът и тогава не повярва много: хайде холан, ще се надигнат две дузини генчокърговци, че ще надвият синовете на Пророка, които, кажи го, са завладели половината Европа…
После обаче, когато се изпълни меракът на Тахир ага и той, начело на конницата си, отиде на бойното поле, съвсем ясно видя, че днешните синове на Пророка хептен, ама хептен не приличат на ония, които са развявали знамето с полумесеца по Европата; сегашните някак прекалено умеят да обръщат гръб на врага, да бягат, замислени само за имането си. Това обръщане на гръб Тахир видя, уви, много пъти. Още от Бургас. С колко табора разполагаше пашата при Бургас, това аянът не знаеше. Но че по брой хората не бяха под пет хиляди, в това можеше да се закълне и да заложи честта си. И какво стана? Щом се появиха корабите на московците, всички, от пашата до последния келяв зебек, захванаха да се оглеждат като зайци, вместо да се втурнат, както подобава на войници на Пророка, да посрещнат неверниците с огън и желязо. Сетне резилът стана още по-голям. Оня московски ганералин с мъчното име318 слезе на брега с — да има, да има — хиляда войника. Какво са хиляда войника срещу пет хиляди? Да, ама петте хиляди се задоволиха да гръмнат веднъж-дваж срещу неверниците и офейкаха, като им оставиха в ръцете хубавия Бургас…
Горе-долу същото стана и при Камчията. Такъв пашалък, какъвто караха тогава, Тахир ага май не помнеше през живота си. Не бяха малко народ, от един алай не падаха по-долу. И време имаха предостатъчно. Ала вместо да си плюят на ръцете и да строят табии и беклемета, да вдигат стени и мазгали, войските разпънаха чадъри, над огньовете цвърнаха чевермета и пилафи, вместо заповеди и изстрели, чуеха се само дайрета и гласове, очевидно смазани със забраненото от Корана питие, удариха на маанета… И лекомислие: „Лафдър, Москов геледжек имиш…“319
Лафдър, лафдър, пък когато изгърмяха топовете на генералина с още по-шантавото име320, унищожителите на кебапите съвсем забравиха, че трябваше да бъдат и унищожители на неверниците и хукнаха…
Потрети се същото и при Айтос. Уж отрано построени позиции, уж това, уж онова, а щом се появиха конниците с дългите саръци321, воините на правата вяра пак си плюха на петите и запрашиха на юг…
След всеки позор, на който ставаше свидетел, Тахир ага неволно прецеждаше през зъби все оная проклета дума — „тъ-те-ни“. Тук, сред войната, той най-сетне проумя смисъла, който Силаря бе влагал в това слово. „Тътени“ значеше предвестници — предвестници на една назряваща буря, в която могъщата ислямска държава ще се скапе от само себе си и от вътрешни и външни удари, а на нейно място, като филиз от уж мъртъв пън, ще се възроди царството на тукашната рая, на българите.
Стигнеше ли до такава мисъл аянът, кръвта се качваше в главата му и като чукове удряше в слепите очи. И дива омраза сграбчваше душата му — омраза към Георги Силдаря. Защото за рухването на своя свят Тахир ага — такова беше неговото мюсюлманско виждане на нещата — стоварваше вината върху Георги Силдаря и злата му прокоба. С тази омраза живееше агата в последните месеци, тя крепеше ръката му, когато хвърляше своите куршуми срещу неверниците, пак тя го възпираше да не налапа дулото на пищова при вида на всяко поредно бягство…
Като изоставиха и Айтос, аянът вече не можа да понесе срама и със своите стотина — сто и петдесет конника се отклони от сганта на бегълците, изведе ги на един баир и им каза: тук ще умрат до крак, но ще спрат неверниците. Бяха сливналии, познаваха нрава му, та и да не бяха на неговия акъл, никой не посмя да гъкне. Окопаха се как да е и си сториха укрития и току след йойле намазъ322 първите московци се зададоха откъм север. Със студени очи Тахир ага ги гледаше как приближават, тъпчейки земята на падишаха, и мрачната решителност растеше в гърдите му. „Почакай, Силдар — говореше мислено, — сега ще видиш какви са твоите тътени!…“ Изчака московците да приближат до сигурен изстрел и едва тогава изрева:
321
Очевидно става дума за частите от руската кавалерия, въоръжени с пики (сарък — прът, върлина).
322
„Обедна молитва“. Мюсюлманската религия изисква от вярващите пет задължителни молитви: сутрешна (сабах намазъ), обедна, следобедна (икинди намазъ), вечерна (акшам намазъ) и нощна (йатсъ намазъ).