— Атеш!323
Видя как неколцина се повалиха, а останалите търтиха назад, та сърцето му възликува: „Тътени, а? Туй ли са те, твоите тътени, Силдар? С тях ли ме заплашваше?“ А на своите извика:
— Ето ги московските аслани, кардашлар! Гледайте ги хубавичко, гледайте туй, което те ви показват — червена е кръвта и бели са петите им. Така е, когато насреща си имат истински мъже и воини на Пророка!…
Започна честа стрелба от двете страни, после московците удариха на юруш — толкова неравни бяха силите на двете войски, че приличаха на безбрежно море и на самотен камък срещу него. „Толкоз по-добре — реши Тахир ага. — Нека видят що значи войник на правата вяра!“
Полковете напреднаха и скоро обхванаха баира от три страни. Вече можеше да се очаква развръзката, когато тия шашави московци спряха там, докъдето бяха стигнали, и отново загубиха близо един сахат време.
— Аян ефенди — рече някой, — виж, вдигат бял байрак.
— Галиба ще провождат илчия — обади се друг.
— Вдигнете и вие някакъв бял пешкир — изсмя се Тахир ага. — Да ги чуем, тези бабаити. Погледнеш, че са решили да се предадат…
Развяха и те бяла кърпа и точно отсреща изскочи един забитин — дори от толкова далече личеше, че е млад и че е пременен в нова-новеничка дреха. Пристъпваше леко и размахваше над главата си белия байрак. Не чакаха много, за да разберат, каквото имаше да им казва — щом дойде на разстояние, от което можеха да чуят думите му, той захвана да вика по турски, че са обкръжени и че московският паша им предлага да се предадат, та да не се пролива излишно кръв.
Чу се, как някой от Тахираговите хора въздъхна примирително:
— Няма как, май ще трябва да послушаме момчето. — И добави философски: — Кесилмейен ел упюлмейе гйерек324…
Аянът се постара да пропусне тези думи покрай ушите си, а в същото време със скръстени на гърдите ръце и с надменна усмивка на устните гледаше наближаващия московски илчия. Щеше да го дочака тук и да му каже, каквото подобаваше да се каже. Но изведнъж усмивката му се стопи и изчезна — нещо в този кръшен забитин му се стори познато. Развърза ръце, потърси пипнешком и намери бича си и вдигна дръжката му пред очи; имаше на дръжката една малка дупчица и Тахир ага бе открил, че ако гледа през нея, вижда по-добре и по-ясно.
Погледна и всичката кръв се изтегли от сърцето му. Не се беше измамил: към него жив, подмладен, гиздав, дръзко ухилен пристъпваше не друг, а Георги Силдаря!
Илчията на московците дойде толкова близо, че вече се виждаше ясно и с просто око. Нямаше грешка, туй наистина беше силдаровската мутра, както на езика му беше силдаровската насмешлива дързост. Тахир ага се изправи. Оня, обесеният преди десет години, го видя, също го позана и спря неподвижен. Дълго се гледаха един друг в очите — никой не мигваше и никой не отместваше поглед. Пръв се опомни илчията и с господарски повелителен глас запокити в лицето му:
— Давранма, Тахир ага! Давранма, теслим ол!325
Впи зъби в устната си аянът, докато две пурпурани вадички обагриха брадата му. После изрече нещо, дето нито един от хората му не разбра:
— Тъ-те-ни!… — И повтори: — Тъ-те-ни!…
Сетне измъкна пищов и го изпразни в гърдите на илчията. И докато вестоносецът се търкаляше надолу по баира, заповяда на своите:
— След мен!…
Като обезумял затича назад към конете. Не се помая да намери своя кон, а се метна на първия, който попадна пред погледа му, заби махмузи в слабините на животното и полетя в луд бяг.
Хората му го последваха.
6
— Аз знам едно — със свойствената му рязкост каза Паскал хаджи Кутьов. — Ако ние сега подвием опашки и се спотаим в дупките си, ще покажем, че през цялото време сме били само дърдорковци.
Излишно беше да говори по такъв начин. Нито имаше с кого да спори, нито кого да убеждава — всички бяха единодушни, че трябва час по-скоро да пратят човек в Карнобат при московците и да обадят на големите началници за идването на Халил паша от Шумен, за струпването на тази голяма конница тук, в Сливен, и изобщо за всичко, което знаеха. Спореше се в същност за друго: кого от всичките да проводят и как той да се провре през турските постове, нагъсто завардили пътищата към изток. За първото всеки предлагаше себе си, за второто никой не съумяваше да даде разумен или поне приемлив съвет.