Той изслуша разнежено обичната песен на младините си.
— Благодаря, Зюлфие. И на тебе, и на жените оттатък благодаря. Ще ми бъде приятно, ако утре чуя да пеете отвреме-навреме същата песен… — Той бавно се надигна. И кой знае защо му скимна да завърши с една поговорка: — „Бу дюня сонсуз бир шаркъдър — ашколсун беджерене.“327
Нито векилинът, нито сеизинът бяха в конака, но скоро пристигнаха, задъхани. Тахир ага се оправи първо със Златю — заповяда му още тази нощ да отиде до баните, да му донесе оттам един бинлик вода и да се погрижи до сутринта да бъде хубаво изстудена. А когато сеизинът излезе, обърна се към Узун Шерифаа:
— Помниш ли един гяурин и девлет-душманин, Георги Силдаря на име?
— Как да не помня! Нали го обесихме на собствената му порта?
— Що стана с децата му?
— Кажи го, че се запиляха. Четири ги имаше, две останаха. Една дъщеря като луда крава и един син, който май не е съвсем с всичкия си.
— Да не е Бяно Абаджи?
— Същият. Ама ако го наречеш Ая Бяно, комай повече ще улучиш.
От паметта на Тахир ага изплува образът на един мъж, силен като мечка, пък с приказки на светец. Или на безобидна мравка.
— Какво пък, такъв му бил късметът — каза си.
— Що, аян ефенди? — не дочу векилинът. — Ая Бяно ти допада, а?
— Допада ми. И ще го докажа. „Табак севдиги дерийи дувардан дувара вурур.“328 Вдигни колкото хора ти трябват и върви го доведи. Бутни го в кауша, аз утре сабахлен ще се позанимая с него.
— А жената, аян ефенди? Перушан Силдаровката?
— Нея остави! Не сме стигнали дотам с жени мегдан да делим.
Някъде изгърмяха топове, планината подхвана ехото, препрати го от чука на чука, за да го изхвърли накрая над смълчания Сливен.
— Върви — каза Тахир ага. — Каквото е писано, ще стане…
Отиде в другата стая, легна си и на часа заспа. Никакви сънища не смутиха неговата последна нощ.
9
Колкото и да мислеше, не можа да измисли повече от две причини: или бяха научили за отиването му в стана на московците, или са разбрали, че в дома си дава подслон на хаджи Иван Селимински. Едва призори умореният му разсъдък съобрази, че второто не би могло да бъде — ако заптисването му беше заради хаджи Иван, все щяха да надникнат тук-там да потърсят и гостенина. Оставаше другото — отиването до Карнобат…
Така прекара Бяно тази нощ, в люшкане от мисъл към мисъл, докато тялото му се мяташе в душния, миришещ на пикоч и гнила слама кауш. А на сутринта чаушът отвори вратата и заповяда:
— Тръгвай! — И добави със зъл присмех: — Голям ихтибар те чака, Бяно Абаджи. Не кой да е, а сам аянът ще говори с тебе…
— Защо се забавихте? — смръщено попита Тахир ага.
Бяно изпревари чаушина:
— Аз съм виновен, войводо. Помолих да се поизмия, преди да се явя при тебе.
„Гледай ги ти? — помисли аянът. — Старият пожела да умре с бяла риза, синът се закахърил да е чист и умит…“ С махване на ръката отпрати чауша и каза:
— Седни!
И пак като бащата преди десет години Бяно рече:
— За това столче ли се приказва, войводо, че е врата към хумбата?
Ясно — недостойна се виждаше на Силдаровците такава смърт. Само че старият отиваше към последния си час с майтап и сладка лакърдия, а този, синът, не успяваше да скрие страха си. Защо ли беше така?
— Ти май се страхуваш?
— Не го крия, страхувам се.
— А баща ти в твоето положение плюеше и на живота, и на смъртта.
— Той знаеше за какво умира. Мен ти ме измъкваш от къщи и веднага ме слагаш на столчето, дето…
— Добре, седни там, на миндера.
Седна Бяно и обърна поглед към Тахир ага.
— Защо съм тук, войводо?
— За да умреш — беше краткият отговор.
— Това разбрах и сам. Но защо?
— Защото съм твой господар и мога да правя с тебе каквото си искам. Дори да отнема живота ти.
— Господар не на човек, а на добиче или на мъртва вещ не ги унищожава, без да вижда някакъв смисъл…
Тахир ага се почувствува неудобно. Не е лесно да признаеш, че те преследват призраци…
В сърцето му се промъкна съмнение: дали пък не греши, като се е подвел по акъла на една жена, която трийсет години зад стените на харема е трупала в сърцето си злост и отрова? Помисли си това, но го задуши в себе си — един Тахир ага не се предава така лесно.